— Не е изключено — казах аз. — И въпреки това, подобни неща стават.
Тя си облече палтото и започна да се оглежда в огледалото. Не беше необходимо — съвършенството не се поддава на усъвършенстване. Знаех вече какво означава да ревнуваш и затова отклоних поглед встрани.
Когато остана доволна от себе си, Велда се наведе и ме целуна.
— Защо не останеш тук тази вечер, Майк?
— Защо?
Тя се разсмя с плътния си алт и отново ме целуна.
— За да те изхвърля, когато се върна. Може и да закъснея, но искам честта ми да бъде недокосната.
— Обратното щеше да бъде значително по-добре.
— Лека нощ, Майк.
— Внимавай в картинката, Велда.
Тя отново ми се усмихна и затвори вратата след себе си. Чух вратата на асансьора да се отваря и затваря и ако Клайд ми беше в ръцете, щях да го изстискам като лимон, докато вътрешностите му не се разпръскаха по пода. Дори цигарата ми стана противна.
Вдигнах телефона и набрах номера на Кони. Не си беше вкъщи. Опитах да се свържа с Джун и бях готов вече да затворя, когато тя отговори.
— Обажда се Майк, Джун — казах аз. — Късно е, но се питах дали си заета.
— Не, Майк, свободна съм. Ще наминеш ли да ме видиш?
— Бих искал.
— И аз бих желала да го направиш. Побързай, Майк.
Да побързам? Когато ми говореше по този начин, можех и да летя.
В жилището на Джун имаше нещо до болка познато. Тази загадка ме занимаваше, докато не осъзнах, че ми е познато, защото постоянно мислех за него. Няколко пъти вече бях посещавал дома в мислите си, но желанието ми да я видя отново беше дори още по-голямо, когато натисках звънеца. Възбуждах се дори от мисълта за нея, дразнеща възбуда, която сякаш говореше за удоволствията, които щяха да последват.
Зумерът на вратата иззвъня и аз я блъснах, за да вляза във фоайето. Тя ме посрещна на вратите на Олимп, една усмихната, прекрасна богиня в дълга домашна рокля от някаква вълшебна тъкан, която си сменяше цвета с всяко движение на тялото й.
— Винаги се връщам, Джун.
Очите й сякаш придобиха същия лъчист цвят на халата.
— Чаках те, Майк.
В стаята се разнасяше само звукът от радиото, но това трябва да е бил някакъв ангелски хор, който служеше като фон на атмосферата на великолепие. Джун беше подготвила Олимп за моето идване, подреждайки го по такъв начин, че обикновеният смъртен да бъде изкушен да напусне земята. Единствената светлина идваше от високите свещници, пламъчетата на които трепкаха в танцуващо жълто, хвърляйки гротескни сенки върху стените. Масата беше издърпана във всекидневната и отрупана с китайски деликатеси, аранжирани по такъв начин, че да можем да седим достатъчно близо един до друг, за да пожелаем да се доближим още повече. Тази близост ни позволяваше да говорим и ядем, без китайските церемонии да ни засядат в гърлото.
Говорехме си за дребни неща, забравили всички неприятности на последните няколко дена. Говорехме за едно, а мислехме за друго, усещайки, че бяхме узрели вече за него. Ядяхме, но вкусът на ястията изчезваше, когато я погледнех — в тази поразителна рокля, която се смееше и танцуваше с припламванията на светлинките от свещите. Маншетите на ръкавите й бяха огромни и стигаха до средата на лакътя. Виждах само ръцете й. Прекрасни, великолепни ръце, които говореха красноречиво, когато се движеха.
Вместо кафе имаше коктейл и тост за предстоящата нощ, след това тя стана, взе ръката ми и ме поведе към библиотеката, а късите къдрици на косата й докосваха лицето ми.
Там имаше цигари, комплектът от барчето бе изваден, а една кристална ваза бе пълна с парченца лед. Сложих смачкания си пакет Лъки до сребърната кутия за цигари, за да ми напомня, че все още бях смъртен, взех една и запалих от запалката, която тя услужливо ми предложи.
— Харесва ли ти, Майк?
— Чудесно е.
— Това беше нещо специално. Бях си вкъщи през цялото време, откакто те видях за последен път, и те очаквах да се върнеш.
Седна до мен на кушетката и се облегна назад, положила глава на възглавничките. Очите й бяха започнали да ме подканят.
— Бях зает, богиньо. Случиха се някои неща.
— Какви неща?
— Служебни.
Пръстът й докосна ожулената ми челюст.
— Как се сдоби с това, Майк?
— Служебно.
Тя започна да се смее, след това забеляза, че очите ми си оставаха сериозни.
— Как все пак…
— Ще развали разговора ни, Джун. Някой друг път ще ти разкажа всичко.
— Добре, Майк. — Тя остави цигарата си в пепелника и взе ръката ми. — Ще потанцуваш ли с мен, Майк? — Името ми звучеше в устата й като название на скъпоценен камък.
Тялото й беше топло и податливо, музиката — изпълнена с жив ритъм, и заедно започнахме да хвърляме странни сенки по стената, които се извиваха с всяка най-малка нота. Тя се отдръпна от мен достатъчно, за да можем да се разгледаме и да прочетем израза на лицата си. Не можех повече да изтрая и се опитах да я привлека към себе си, но тя се засмя с мелодичен глас и се завъртя в грациозен пирует, който повдигна роклята й встрани и над колената.