— Ще се върнеш ли, когато всичко свърши, Майк? Сложих си шапката и погледнах надолу към нея. Тя изглеждаше толкова съблазнителна и приятна, че поисках да остана. Въпреки това казах:
— Ще се върна, Джун. Може би ще ми танцуваш пак… съвсем сама. Аз ще седя и ще наблюдавам танца ти, а ти можеш да ми покажеш как се забавлявате на Олимп. Малко се уморих да бъда обикновен смъртен.
— Ще танцувам за теб, Майк. Ще ти покажа неща, които никога не си виждал преди. Олимп ще ти хареса. Там горе всичко е много по-различно, няма да намериш подобно място на земята. Планинският връх ще бъде само за нас и аз ще те накарам да останеш там завинаги.
— Ще взема всяка жена, която може да ме застави да стоя някъде достатъчно дълго.
Езикът й се показа и остави устните навлажнени и отразяващи желанието в очите й. Тялото й сякаш се изви и завибрира, така че блестящата тъкан на домашната й рокля очерта отново контурите на тялото й, отчетливи и живи.
— Аз бих могла да бъда тази жена — каза тя. Предизвикваше ме. Настояваше да се доближа до нея поне за момент и да смъкна дяволската й рокля от гърба й, за да заблести единствено тялото на една богиня. За секунда лицето ми сигурно трябва да е променило изражението си и тя си помисли, че сигурно се каня да го направя, защото очите й се разшириха и аз видях как раменете й потръпнаха. Този път зад желанието се криеше чисто женски страх и за миг тя се превърна в обикновен смъртен, жена, която се опитваше да избяга от мъжа. Но не това ме спря. Отново побеснях, защото не можех да разбера чувството, което ме заля, както и преди. Обърнах й гръб и ръцете ми започнаха безсъзнателно да потрепват.
Взех си цигарите и кимнах за лека нощ. Погледът, който ми прати, ме накара да настръхна. Излязох навън и намерих колата си заровена в цяла преспа сняг. Подкарах по залятата с електрическа светлина улица, стигнах до един хотел, паркирах, регистрирах се и потънах в дълъг зимен сън.
Глава 10
Спях като мъртъв, с тази разлика, че мъртвите не бяха тревожени от сънищата на живите. Спях и говорех, чувайки собствения си глас в тишината. Гласът задаваше въпроси, изискваше отговори, които не можеха да бъдат дадени, и накрая се превърна в яростен спазъм. Виждах лица, плуващи в една призрачна процесия, смеещи се с цялата ожесточеност, подвластна на мъртвите, и подсилващи със смеха си тази извратена, луда музика, която кънтеше ли кънтеше, опитвайки се да заточат сетивата ми в най-отдалечената част на мозъка ми, от която те никога нямаше да могат да се завърнат. Моят глас им кресна да спрат и бе потопен в море от смях. Навсякъде тези лица. И лицето със златните коси, толкова интензивно блестящи, че бяха направо бели. Гласът, с който се опитвах да крещя, беше само един дрезгав, приглушен шепот, който повтаряше само едно: „Шарлота, Шарлота… Ще те убия пак, ако трябва. Ще те убия пак, Шарлота!“ Музиката увеличаваше темпото и мощта си, кънтяща и вибрираща с такава напористост, че започнах да й се предавам. Лицето със златните коси се изсмя отново и направи музиката още по-силна. След това се появи още едно лице, с гарвановочерни коси, по-тъмни и от тъмнината на шахта. Лице с чиста красота и сила, достойна дори за смъртта. То отправяше предизвикателства към златокосото лице и заповядваше на музиката да спре, да изчезне завинаги заедно със златните коси. И те изчезнаха. Чух гласа си отново да казва: „Велда, слава богу! Велда, Велда, Велда!“
Събудих се. В стаята бе тихо. Часовникът ми бе спрял и през завесите на прозорците не се процеждаше светлина. Когато погледнах навън, небето бе черно, осеяно с мигащите светлинки на звездите, които се отразяваха от покритите със сняг улици.
Вдигнах телефона и централата отговори.
— Говори Хамър от 541 — казах аз. — Колко е часът?
Служителят направи малка пауза, след това отговори:
— Девет без пет, сър.
Благодарих му и затворих телефона. Стрелките на часовника бяха обиколили почти два пъти циферблата. За по-малко от десет минути се облякох и напуснах хотела. В близкия ресторант се нахвърлих върху храната сякаш умирах от гладна смърт, изпуших бавно една цигара и позвъних на Велда. Ръката ми трепереше, докато чаках да ми отговори.
— Здравей, сладур — казах аз. — Майк е на телефона.
— О… Майк, къде се загуби? Щях да полудея.
— Можеш да се успокоиш, момичето ми. Спах. Наех стая в един хотел и им казах да не ме безпокоят, докато не се събудя. Какво стана с теб и Клайд? Научи ли нещо?