— Може би ще ни сложат в една килия — казах аз.
— Затваряй си човката.
— Можеш да работиш и в бакалията ми… докато си отлежавам присъдата.
— Млъквай — повтори той. — Какво си открил, че си толкова весел?
Зъбите ми бяха стиснати, но все още можех да се хиля.
— Доста неща, чедо. Открих доста неща, които ме карат да съм весел. Скоро един убиец ще бъде убит. Чувствам, че този момент настъпва.
Пат седеше загледан право напред. Седя така, докато не стигнахме до отклонението за под моста и свихме към тротоара. Отдолу имаше една патрулна кола и бърза помощ. Когато Пат и аз излязохме, към нас се приближи и още една патрулна кола. Пат ми каза да се върна в колата и да седя там, докато не свърши. Обещах му да бъда послушно момче и го проследих как пресича улицата.
Забави се много. Започнах да си играя с кормилото и изпуших почти всички цигари от пакета си. Когато стигнах до последната, се измъкнах навън и тръгнах към кръчмата на ъгъла. Беше отвратителна дупка, от която се разнасяха всички миризми, за които човек можеше да си помисли. Пъхнах четвърт долар в автомата за цигари, подбрах новия пакет и поръчах една бира на бара. Влязоха две момчета и започнаха да говорят за самоубийството. Единият подхвана темата за краката й, а другият с удоволствие я продължи. Скоро се прехвърлиха и на другите части на тялото й, докато барманът не издържа и не им изкрещя да престанат и да си затварят консервата, защото не можел да понася анатомичния им разговор.
Кимнах в знак на съгласие и довърших бирата си. На всеки две минути поглеждах часовника си и проклинах гадното малко копеле на име Клайд.
Бирата престана да ми харесва. Допих каквото можах от нея и се изнесох от проклетата кръчма. Пресякох улицата и реших да видя защо Пат се бави толкова много. Няколко човека се бяха струпали около тялото, а линейката си бе отишла. Нейното място бе заето от колата на моргата. Пат се бе навел над тялото, като безуспешно се опитваше да го идентифицира, насочил светлината на фенерчето към лицето й.
Той подаде на едно от ченгетата бележката, която бе измъкната от джоба й. Ченгето прочете на глас: „Той ме напусна.“ Измърмори още нещо и Пат го погледна недоумяващо.
— Това е всичко, капитане. Няма нито подпис, нито име. Това е цялото съдържание на бележката.
Пат също измърмори нещо и отново се загледа в лицето й. Момчетата от фургона на моргата се приближиха и пъхнаха тялото в найлонова торба. Пат им каза да я сложат в отдела за неидентифицираните, докато не открият коя е.
Погледнах за последен път лицето й.
Когато фургонът се изтегли, тълпата започна да оредява и аз се скрих в сянката на къщите покрай улицата. Лицето. Толкова бледо, че изглеждаше почти прозрачно, със затворени очи и леко отворени устни. Стоях облегнат на една стена и се вглеждах в нощта, вслушвайки се в шума на преминаващите но моста коли и тролейбуси, в какафонията от звуци, която представляваше гласа на града.
Продължавах да мисля за това лице.
Едно такси намали покрай мен и спря на ъгъла. Проследих го с поглед и видях как една ниска и дебела фигура, говореща на гърлен английски, пъхна няколко банкноти в ръката на шофьора и затича към патрулната кола. Мъжът заговори с ченгето, ръцете му диво жестикулираха. Ченгето го отведе при Пат и мъжът повтори същите жестове.
Около тях отново се насъбра тълпа и аз се присъединих към външната редица от хора, като с труд долавях това, което казваше малкият дебел човек. Пат го спря и го помоли да започне разказа си отначало, като първо се успокои.
Дебелият човек кимна и взе цигарата, която му бе предложена, но не я сложи в устата си.
— Аз съм капитан на кораб, нали разбирате? — започна той. — Влекачът, на който съм капитан, преди два чара преминаваше под моста. Беше толкова тихо и спокойно, че седях на палубата и съзерцавах небето. Винаги наблюдавам моста, когато минаваме под него. Погледнах нагоре през очилата за нощно виждане, за да разгледам автомобилите и чудесата, които срещаме в тази страна. Тогава я видях, нали разбирате? Бореше се с някакъв мъж и я чух, че дори крещеше. Той й запуши устата с ръка и тя не можеше повече да крещи. Видях всичко, нали разбирате, но въпреки това не можех да се помръдна и да направя каквото и да било. На влекача нямаме нищо освен мегафон. Всичко стана много бързо. Той я вдигна на ръце и тя полетя в реката. Първо си помислих, че се е ударила в последния шлеп, затичах се към кърмата и започнах да крещя на хората от шлепа, но те не намериха нищо. Трябваше да почакам, докато стигна на брега, и едва тогава се обадих в полицията. Дежурният полицай ми каза да дойда тук. Но вие вече сте извадили момичето. Това е всичко, което имам да ви казвам. Разбирате ли ме?