— Ще дойдеш с мен — повтори тя, — след това ще се върнем заедно.
— Ела тук, изкусителко — казах аз и я притиснах гола в обятията си, докато устните й не се отвориха и аз я целунах. Целунах я така, че престана да диша, а очите й заблестяха от възбуда.
— Сега направи каквото ти казах, или ще те нашляпам отзад — казах аз.
Тя сведе очи и се покри с палтото. Усмивката, която упорито се опитваше да скрие, изгря на устните й въпреки всичко.
— Ти си шефът, Майк. Винаги, когато поискаш. Няма нужда да ми казваш, че си шефът. Знам го от само себе си.
Вдигнах брадичката й с палец и я погледнах в очите.
— В този свят трябва да има повече хора като теб, рожбо.
— Ти си един грозен безобразник, Майк. Голям и груб точно като братята ми и аз те обичам десет пъти повече.
Канех се да я целуна още веднъж и тя го разбра. Пусна палтото да падне отново на пода и полетя в обятията ми, като остави тялото си да се извие около моето. Трябваше да я отблъсна настрани, защото това беше единственото нещо, което не исках да правя, и защото то ми напомняше, че съвсем скоро нещо подобно щеше да се случи и с Велда, а аз не можех да допусна това да стане.
Мисълта ме подплаши до дъното на душата ми и отекна дори в подметките ми. Проклех земята, върху която стъпваше Клайд. Практически изхвърчах от апартамента и се запрепъвах надолу по стълбите. Изтичах до ъгъла на магазина и влязох в една сладкарница, в която собственикът току-що бе угасил лампите. Оказах се в телефонната будка, преди дори да ми каже, че заведението е затворено, и пръстите ми едва държаха монетата, за да я пуснат в прореза.
Може би все още разполагах с време, мислех си аз. Боже, трябваше да разполагам с това време. Минути и секунди, какво ли ги правеше толкова важни? Малки частици от вечността, заради които животът си струваше да се живее. Набрах номера на Велда и чух сигнала за свободно. Телефонът звъня дълго, но никой не отговаряше, така че го оставих да звъни и звъни. Струваше ми се, че звъня цяла година, преди да ми отговори. Казах, че съм аз и тя поиска да затвори телефона. Изкрещях и тя задържа слушалката, като предпазливо ме попита къде се намирам.
— Намирам се далеч от теб, Велда — казах аз, — така че не се тревожи, че ще ти изиграя някой номер. Виж какво, зарежи всичко. Не отивай тази нощ там… няма нужда. Мисля, че сме настъпили звяра по опашката.
Гласът на Велда беше нежен, но решителен, толкова решителен, че ми се искаше да изкрещя.
— Не, Майк. Не се опитвай да ме спреш. Знам, че ще измислиш всякакви извинения, но, моля те, не се опитвай да ме спреш. Ти никога не си ми позволявал да върша нещо самостоятелно преди, а аз знам колко важен е този случай. Моля те, Майк…
— Велда, чуй ме внимателно. — Опитах се да говоря спокойно. — Не се опитвам да те измамя с някакви лъжливи извинения. Едно от момичетата на агенцията бе убито тази вечер. Нещата стават много напечени. Казва се Джийн Тротър, а преди това е носела името Юлия Тротожевска. Убиецът се е докопал до нея и…
— Коя каза, че е тя?
— Джийн… Юлия Тротожевска.
— Майк… това е момичето, за което Честър Уилър е казал на жена си, че го е срещнал в Ню Йорк. Стара училищна приятелка на дъщеря им.
— Какво!
— Не си ли спомняш? Казах ти за това, когато се върнах от Калъмбъс.
Гърлото ми внезапно пресъхна. Цяла мъка беше да кажа каквото и да било.
— Велда, в името на бога, не отивай там тази нощ. Почакай още малко… — изкрещях аз.
— Не.
— Велда…
— Казах не, Майк. Тръгвам. Полицията беше тук преди малко. Търсеха те. Искат да те арестуват за убийство.
Мисля, че измучах. Не можех да изговоря нито една дума.
— Ако те заловят, няма да имаме никакъв шанс, Майк. Ще отидеш зад решетките и аз няма да мога да издържа това.
— Знам, че ме търсят, Велда. Тази вечер бях с Пат. Той ми каза. Какво да направя — да застана на колене ли?…
— Майк!…
Не можех да пречупя твърдостта в гласа й. Боже милостиви, тя си мислеше, че ми помага, а аз не смеех да я убеждавам в противното. Тя смяташе, че се опитвам да я защитя, и бе решила да действа презглава, на всяка цена. О, боже, измисли някакъв начин, за да я спреш. Аз не можех.
— Моля те — каза тя, — не си давай труда да идваш дотук. Аз ще съм излязла и освен това пред зданието има полицай, който те очаква. Не усложнявай нещата, моля те.
Тя ми затвори телефона. Просто така. По дяволите, пусна слушалката и ме остави заклещен в тази малка кабина, в това неодушевено съоръжение. Треснах слушалката на мястото й и профучах покрай момъка, който държеше шнура за осветлението в ръка, готов да го изключи всеки момент. Светлините угаснаха.