Светлината угасна и за мен.
Върнах се на бегом до колата и запалих двигателя. Времето. По дяволите, с колко време разполагах? Пат искаше една седмица. Преди малко имах нужда от няколко часа. Сега всяка минута беше важна. Минути, които не можех да си спестя точно сега, когато нещата бяха започнали да придобиват някакъв смисъл. Джийн Тротър… тя е била момичето, което Уилър е срещнал на онази официална вечеря. Тя е била момичето, с което той е излязъл. Но Джийн се е омъжила и е излязла от схемата много навреме. Тогава Марион Лестър е поела задължението да казва, че Уилър е бил с нея, а Марион Лестър и Антон Липсек бяха големи приятели.
Имах нужда от един малък разговор с Марион Лестър. Исках да знам дали лъжеше и кой я бе накарал да лъже. Щях да я помоля да говори и ако не пожелаеше, щях да я обработя така, че да почувства облекчение, когато заговори. Щеше да си каже всичко и с удоволствие ще посочи човека, когото преследвах.
Глава 11
Безуспешно се опитвах да намеря Пат. Пробвах навсякъде, докато не изразходих монетите си и не остана място, където можех да го потърся. Той беше излязъл на лов за едно име, което повече нямаше никакво значение, и аз не можех да го открия точно тогава, когато имах най-голяма нужда от него. Оставих му съобщение да ме чака в офиса си или вкъщи, докато не му позвъня, и те ми обещаха да му кажат веднага щом дойде, ако въобще се покажеше. Ризата ми бе станала влажна от студената пот, когато привърших.
Небето отново се бе разпрало и по земята се сипеха снежни парцали. Великолепно. Просто великолепно. Щях да загубя още няколко минути заради лошия път. Проверих колко е часът и изрекох една дълга псувня, докато се качвах в колата и завивах на север, за да се включа в трафика. Джийн Тротър и Уилър. В края на краищата всичко се свеждаше обратно към Уилър. И двамата са били убити поради една и съща причина. Защо? Защото той я видял и е познал в нея една стара приятелка на дъщеря си? Дали пък нещо, което е знаел за нея, не го е превърнало в източник на заплаха и мишена за убиеца? Или пък тя е знаела нещо за него?
От цялата тази история се разнасяше зловредната миризма на шантаж, който можеше да подплаши момчета като Емил Пери и дузина други големи клечки. Хора, които можеха да си позволят да напуснат града, когато си пожелаят. Снимки. Изгорени снимки. Манекенки. Един фотограф на име Антон Липсек. Едно твърдо яйце, наречено Рейни. И един мозък, наречен Клайд. Всички те се вписваха в една обща схема.
Засмях се толкова силно, че ме заболяха гърдите. Продължавах да се смея и си обещах да смъкна кожата на убиеца. След като се сдобиех с доказателствата, щях да смъкна тази кожа, а окръжният прокурор, ченгетата и всички останали можеха да отидат по дяволите.
Трябваше да паркирам един квартал преди Чедуик Хотел и да тръгна пеша. Яката на палтото ми бе вдигната до устата ми като на всички останали и мисълта, че можеха да ме разпознаят, съвсем не ме тревожеше. Един патрулен полицай, размахващ нощната си палка, мина покрай мен, без дори да ме забележи. Фоайето на хотела бе малко, но фрашкано с хора, които си поемаха дъх от лошото време навън.
Администраторката тип грижовна майка ми се усмихна и каза „здрасти“, когато се доближих до рецепцията.
— Бих искал да видя мис Лестър — съобщих й аз.
— Ти си идвал тук и преди, синко. Качвай се направо горе.
— Ще имате ли нещо против, ако първо използвам телефона.
— Не, прави каквото искаш. Искаш ли да те свържа със стаята й?
— Да.
Тя заигра с жаковете на таблото и натисна централния бутон няколко пъти. Никой не отговаряше. Жената вдигна рамене и направи кисела физиономия.
— Тя се върна преди доста време, но не съм я виждала да излиза. Може би е във ваната. Тези момичета не излизат от банята. Качи се и почукай на вратата.
Сложих телефона на мястото му и се заизкачвах по стълбите. Скърцаха, но във фоайето се вдигаше толкова голям шум, че никой, изглежда, нямаше нищо против скърцането. Намерих стаята на Марион и почуках два пъти. Под вратата се процеждаше слаба светлина и аз си помислих, че администраторката сигурно е била права за банята. Ослушах се, но не чух шум от лееща се вода.
Почуках отново, този път по-силно.
Без отговор.
Натиснах дръжката на вратата и тя се отвори без никакви усилия.
Лесно можеше да се види защо не бе отговорила на почукването на вратата. Марион Лестър беше мъртва, колкото един човек може да си го позволи. Затворих вратата внимателно и пристъпих към средата на стаята.
— По дяволите — изругах аз. — Проклети да са всички!
На нея имаше червена копринена пижама, бе се проснала на пода с лице надолу. Човек можеше да си помисли, че спи, ако не обърнеше внимание на ъгъла, под който бе изкривен вратът й. Беше счупен с такава сила, че прешлените стърчаха. От другата страна на врата се виждаха отпечатъци от оръжието, с което е било извършено убийството. Когато сложих ръба на дланта си до отпечатъка, те почти съвпаднаха. Тялото се бе вкочанило и бе станало студено като камък.