— Слезте долу и ме свържете с отдела на полицията. Ще ги повикам, но няма да бъда тук, когато пристигнат. Можете да им кажете същите неща, които казахте и на мен. А сега побързайте.
Тя се изниза навън; цялото й тяло сякаш се превиваше от тежестта на нещастието. Сложих слушалката на ухото си и я чух как набира номера на полицията. Когато връзката бе установена, помолих да ми дадат отдел убийства и попаднах на нощния дежурен.
— Обажда се Майк Хамър — казах аз. — Намирам се в Чедуик Хотел с една мъртва жена. Не, не съм я убивал, мъртва е от много време. Окръжният прокурор сигурно ще иска да знае за това, така че му се обадете и споменете името ми. Кажете му, че ще се обадя по-късно. Да, да. Не, няма да съм тук… Ако окръжният прокурор не хареса това, толкова по-лошо за него. Предайте му, че съм казал и това… Довиждане.
Слязох долу и напуснах хотела точно една минута преди да дойде полицията. Тъкмо палех колата си, когато се появиха полицейските коли с включени сирени. Най-отпред се движеше една черна лимузина, която спря със скърцане на спирачките и самият окръжен прокурор излезе от колата и започна да дава нареждания.
Когато минах покрай него, натиснах клаксона два пъти, но той не ме чу, защото бе прекалено зает с командването на армията си. Пристигна още една патрулна кола и аз погледнах с надежда да видя Пат, но той не беше с тях.
Часовникът ми показваше дванайсет без двайсет. Велда сигурно вече излизаше от апартамента си. Ръцете ми се тресяха, когато посегнах за пакета Лъки, и трябваше да използвам горното осветление, за да извадя цигара и я запаля, защото кибритът бягаше от пръстите ми. Ако в мен още се разиграваше някаква вътрешна борба, тя бързо отиваше към своя край, унищожавайки всичките ми чувства и морални скрупули; след двайсет минути нямаше да остане нищо от тях.
Спрях пред един бар, взех телефонния справочник от лавицата и прелистих страниците на Л, докато не стигнах до Липсек, Антон. Адресът му подсказваше, че живее в крайните квартали на Вилидж, в район, който добре познавах. Върнах се обратно в колата и запълзях по Бродуей.
Двайсет минути. Сега бяха вече петнайсет — tempus fugit1. Времето наистина летеше дяволски бързо. Дванайсет минути. Започна да вали по-силно. Вятърът вдигаше снежни вихрушки, които се носеха по коси линии паралелно на многоцветните светлини на уличните реклами. Пресякох на червено и се промуших между колите като в гигантски слалом. Шофьорите започнаха да ме псуват и аз им отвръщах със същото. Револверът под мишницата ми сякаш бе издълбал дупка в гръдния ми кош, а пръстът в ръкавицата се свиваше в очакване на спусъка.
На Четиринайсета улица две коли се бяха сблъскали точно на осевата линия. Последвах един пикап по тротоара и след това обратно на улицата, за да избегна задръстването. Изсвистя полицейска свирка и аз изръмжах на полицая да върви по дяволите, като продължих да следвам пикапа.
Пет минути. Зъбите ми издаваха режещи и скърцащи звуци, които усещах дори и през челюстта си. Стигнах до моята улица и завих към мястото за паркиране. Измина още една минута, докато се ориентирам в номерата и тръгна в нужната посока. Още две минути, преди да открия номера.
Оставаха само три минути. Тя трябваше да е вече тук. Табелката на вратата гласеше „АНТОН ЛИПСЕК, Ескуайър“ и някакво дете бе добавило и една дума отдолу. Детето спечели симпатиите ми. И аз смятах същото. Натиснах звънеца и го чух да звъни някъде на горния етаж.
Нищо не стана. Натиснах го още веднъж и задържах пръста си. Звъненето се разнасяше и отново нищо не се случваше. Натиснах един от другите звънци и вратата автоматично се отвори. Един глас от дъното на първия етаж попита:
— Кой е?
— Аз съм — отвърнах аз. — Забравих си ключа.
— А, добре… — и затвори вратата на апартамента си.
„Аз съм“ — магическата парола. Аз — идиотът, мухльото, мишената за убиеца. Аз, тъпото копеле, което се въртеше в затворен кръг, докато убиецът ме наблюдаваше и си умираше от смях. Това бях аз.
Трябваше да паля клечка кибрит пред всяка врата, за да видя къде се намирам. Намерих табелката на Антон на горния етаж, придружена с още едно „Ескуайър“. Зад вратата не се разнасяха никакви звуци и когато натиснах бравата, тя се оказа заключена.
Бях пристигнал твърде късно. Постоянно закъснявах.
Беше вече дванайсет и пет. Велда трябваше вече да е в апартамента на Клайд. Вратата сигурно бе заключена, а диванът за съблазняването — разпънат. Велда щеше да има трудни минути.
Изритах ключалката толкова силно, че тя се счупи и вратата се отвори. Затворих я обратно по същия начин и застанах с надеждата, че убиецът ще ми се хвърли от тъмното и ще се натъкне на пистолета, който държах в ръката си. Молех се да се появи и напразно се ослушвах да го чуя. Чувах обаче само собственото си дишане.