Ръката ми започна да опипва стената за ключа от осветлението и скоро го откри. Стаята се обля в блестяща бяла светлина. Беше някаква дупка. Мебелите сякаш бяха взети от някое градинско парти, след като са били порядъчно изпотрошени. Вместо лампи имаше изхвърлени стари прожектори. Килимът на пода трябва да е бил измъкнат от някоя кофа за боклук.
Стените обаче струваха милион долара. На тях бяха закачени рамки с платна на великите майстори, които очевидно бяха истински, защото иначе разкошните им рамки и медните табелки с гравирани имена щяха да представляват просто пилеене на средства. Значи Антон разполагаше с пари и не ги харчеше по жени. Не, те бяха инвестирани в картини, нещо с много по-голяма и трайна ценност от парите. Надписите на картините бяха на френски и не означаваха нищо за мен. Макар останалата стая да беше пълна с празни чаши и смачкани фасове, по рамките не можеше да се открие и следа от прах, а табелките бяха лъснати наскоро.
Беше ли това наградата на Антон за неговия колаборационизъм по време на войната? Или може би се дължеше на собствената му предприемчивост?
Изритах някои от боклуците по пътя си и обиколих апартамента. Имаше малко ателие, пълно с обикновените неща, които човек взима за къщна работа, както и една малка фотолаборатория. Ваните бяха пълни с разтвор, а над масата гореше малка червена лампа. В лабораторията нямаше нищо необичайно. Канех се да изляза, когато червената лампа ми намигна, отразена в блестяща металическа пластинка, закрепена на стената, и аз прокарах ръка по повърхността й.
Не беше стена, а врата. Беше се вписала идеално в стената и нямаше никаква дръжка. Само драскотините на скритите панти подсказваха къде се намира точно. Някъде имаше скрит механизъм за отварянето й, но аз реших да не си губя времето в напразни търсения. Облегнах се на масата и ритнах вратата с колкото сила имах.
Част от стената се пропука.
Ритнах още веднъж и кракът ми излезе от другата страна. На третия път направих дупка, достатъчно голяма, за да се промъкна през нея. Попаднах в празен гардероб, който беше част от друг апартамент.
Именно тук Антон Липсек демонстрираше жизнения си стил. Стената разделяше два свята. И тук имаше разпръснат по пода боклук като свидетелство за едно скорошно и диво парти. Но всичко останало беше различно. Едната стена бе заета от бар, натъпкан догоре с най-доброто, което можеше да се купи с пари. Останалото в стаята бе също от тази категория. Имаше дивани и масички, които не идваха от някой универсален магазин. Завесите и тапетите бяха подбрани така, че да хармонират с цвета и дизайна на мебелите. Някой с добър вкус и точно око бе свършил великолепна работа. Някой като художника-фотограф Антон Липсек. Единственото нещо, което не си беше на мястото, бяха евтините фотографии в бамбукови рамки. Мястото им беше навън, при останалия боклук. Антон си имаше собствените извратености.
Може би.
Имаше и други стаи, цяла анфилада от помещения. Очевидно той бе наел два апартамента и използваше фотолабораторията като преходно помещение. Коридорът водеше към три прекрасни спални, всяка със собствена баня и тоалетна. Навсякъде имаше пепелници, пълни с угарки — някои чисти, други със следи от червило. В една от стаите имаше и няколко сдъвкани пури, изхвърлени в стъклената ваза до леглото.
Нещо не беше наред. Тук се криеше някаква тайна. Щях веднага да я разбера, ако умът ми не беше толкова опустошен. Цялата история изглеждаше много неестествена. Защо му бяха необходими два апартамента? Защо единият бе пълен с мръсотия и декориран с цяло състояние в картините, а другият бе обзаведен разкошно и нищо повече?
Антон беше ерген. Доскоро той не се забъркваше с жени, тогава защо му бяха нужни всичките тези спални? Не беше толкова известен, че да не може да се отърве от гости. Седнах на ръба на леглото и си нахлупих шапката. Леглото беше прекрасно — меко, здраво и тихо. Сякаш ме подканяше да се излегна и да спя цяла вечност, за да изтрия умората от ума си. Легнах и се загледах в тавана.
Таванът беше варосан в бяло с тънки линии от баданарката. Очите ми проследиха линиите до корниза, където те се загубиха. Приличаха на следи, оставени от убиеца. Те започваха внезапно и изчезваха в нищото също толкова ефектно. Следи на убиец, който беше колкото силен, толкова и порочен.
Наблюдавах още известно време корниза, след това погледът ми се прехвърли към картините, които висяха над леглото. Това бяха малки забавни картини, нарисувани на стъкло, — морски пейзажи с блестяща като сребро вода. Водата сякаш имаше слабите очертания на длани. Станах бавно от леглото и се загледах в тези линии, които отразяваха линиите на тавана.