Приятно ми бе да виждам снега сега. Той беше вкарал колите в гаражите и бе притиснал такситата към бордюрите. Улиците представляваха дълги бели писти под светлината на електрическите лампи. Доближавах се до него и той натисна по-силно медала. Червените светлини на светофарите мигаха предупредително, но никой не им обръщаше внимание. Седанът започна да поднася, но Антон успя да го изправи и се устреми напред.
Сега сигурно бе истински уплашен. До смърт. Седеше зад волана, от ъгълчетата на устата му се изнизваше слюнка и се чудеше защо не може да избяга. Навярно кълнеше този голям седан и се питаше защо, по дяволите, не може да се откъсне от такъв капан за плъхове като моята бричка. Антон можеше да си псува колкото иска и никога нямаше да разбере, че под капака на тази бричка ръмжеше свръхмощен двигател. Намирах се само на петнайсет ярда от него и постоянно скъсявах дистанцията.
Седанът опита да вземе завоя, поднесе и се удари в бордюра. За момент изглеждаше, че ще се отърве от неприятности, и стомахът ми се преобърна, защото знаех, че никога нямаше да се справя с този завой, ако се бях опитал да го взема. Този път съдбата ми се усмихна още веднъж и ми даде Антон. Разнесе се ужасен трясък, седанът се блъсна в стената на зданието и остана да лежи преобърнат на тротоара като смачкана хлебарка.
Натиснах спирачките и направих пълен кръг. Потеглих назад, спрях по средата на улицата, излязох от колата и се затичах към седана с револвер в ръката.
Когато стигнах до него, напъхах люгера в кобура и започнах да изреждам всички неприлични думи, които знаех. Антон беше мъртъв. Вратът му бе покрит с кървава каша, която преди му служеше като глава. Бяха останали само очите му, но и те не си бяха на мястото. Вратата беше изкъртена и аз бързо огледах купето, надявайки се да намеря това, което търсех.
Единственото нещо в колата бе Антон. Сега не струваше повече и от два долара. Едно от мъртвите очи ме наблюдаваше как претърсвам джобовете му. Когато отворих портфейла му, намерих една пачка от петстотиндоларови банкноти, както и квитанция за препоръчано писмо. Бележката с молив гласеше „Изпратено със специална поща“ и носеше днешна дата.
Беше адресирано до Клайд Уилямс.
Значи в края на краищата шефът не е бил Антон… това беше Клайд. Този въшлив малък негодник беше мозъкът на цялата банда. Клайд беше убиецът и Велда бе с него точно сега. Клайд беше и мозъкът, и убиецът, и Велда се опитваше да изработи един тип, който бе наясно с всичко.
Закъснявах с час и половина.
Времето препускаше. То напредваше и аз затъвах до колене в тинята и калта на миналото, но въпреки това можех да стана и да го последвам. Можех да наваксам този час и половина и да го накарам да ми върне това, което ми бе откраднал.
Хората бяха започнали да крещят по мен от прозорците, когато скочих в колата си. От долния край на квартала се разнесе протяжният вой на сирена в светлината на премигващото червено око. Виковете вече идваха от двете страни, така че свих в една странична улица и им се изплъзнах. Някой сигурно бе записал номера на колата ми и вече го бе съобщил в полицията. Когато откриеха, че това е моят номер, окръжният прокурор щеше да си изяде шапката заедно с дебелата глава в нея. Самоубийство, беше казал той. Той се бе произнесъл лично, че в случая с Честър Уилър полицията имаше работа със самоубийство.
Нашият окръжен прокурор беше умен човек, умен като стафида в кифла.
Небето сякаш се съгласи с мен и изпрати още снежни парцали над града, като повика и подкрепления. Имах още миля пред себе си, а снегът валеше по-силно от всякога.
Съдбата ми се кикотеше.
Глава 12
Сверих адреса на пощенската разписка с този на отсрещната къща. И двата гласяха едно и също. Зданието представляваше постройка от жълти тухли, която се извисяваше нагоре и се губеше в падащия сняг, като даваше само смътна представа за горните етажи.
Тъмносин навес покриваше пътеката до входната врата, пазена от портиер в униформа на адмирал. Седях в колата и го наблюдавах как се разхожда напред-назад, размахвайки ръце, за да се стопли. Той си смъкна адмиралската шапка и опря ръце до ушите си, големи колкото цветни зелки, очевидно за да ги стопли и тях. Реших да не минавам през главния вход. Момчета като него бяха готови за един долар повече към заплатата си да се покажат прекалено твърди.
Пресякох улицата и тръгнах към съседното здание, докато снегът не покри раменете ми. След това се върнах на пътеката, която ме изведе пред задния вход. Няколко стъпала водеха към една врата, която бе наполовина отворена, и аз почуках на нея. Обади се един глас с шведски акцент и едно старо куче с бакембарди, които покриваха ушите му, отвори вратата и попита: