— Да?
Ухилих се. Старото момче чакаше. Бръкнах в джоба си и извадих десет долара. Той ги погледна, без да каже нищо. Трябваше да го изтикам настрани, за да вляза и видя, че помещението представляваше част от котелното. Под единствената крушка имаше маса и една затворена кутия на нея. Отидох до масата и се обърнах.
Шведът затвори вратата и взе един ръжен, дълъг близо четири фута.
— Ела тук, приятел — казах аз и сложих десетте долара на масата.
Той вдигна ръжена и се приближи. Не гледаше въобще към десетачката.
— Клайд Уилямс. Кой е номерът на апартамента му?
Каквото и да бях казал, то накара пръстите му да се свият около ръжена. Не отговори. Нямаше време да бъда убедителен. Измъкнах люгера и го сложих до десетачката.
— Какво си избираш?
Той сви още по-силно пръсти и бе готов да ме нападне. Но първо искаше да му отговоря на един въпрос.
— Защо ти трябва?
— Отивам да го натроша на малки парчета, приятел. Всеки, който се опита да ме спре, ще пострада по същия начин.
— Прибери си патлака — каза той. Аз го сложих в кобура. — Сега си прибери и парите. — Сложих и парите в портфейла. Той хвърли ръжена на пода. — Той е в градинския апартамент на последния етаж. Отзад има асансьор. Ти ще използваш това, така ли? И ще му счупиш главата?
Хвърлих десетачката обратно на масата.
— Какъв е проблемът, приятел?
— Имам дъщеря. Тя беше добро момиче. Не и сега. Този човек…
— Добре, приятел. Той няма да те безпокои повече. Имаш ли ключ за апартамента му?
— За неговия — не.
Краищата на бакенбардите му помръднаха и очите му заблестяха в синьо. Знаех как точно се чувства.
Асансьорът беше предназначен за момчетата, които разнасяха покупките. Влязох в кабинката и затворих вратата, след това натиснах бутона за последния етаж. Кабелът се изпъна и асансьорът бавно и мъчително запълзя нагоре. Трябваше да си прехапя устните, за да не му изкрещя да побърза. Опитах се да броя минаващите тухли, след това етажите. Той пълзеше и пълзеше, механично съоръжение, което не бързаше заникъде. Исках да го насиля, да го повдигна сам, да направя каквото и да е само и само да тръгне по-бързо, но бях заклещен в тази малка кутийка, докато часовникът ми безпощадно отброяваше безценните секунди.
Все някога трябваше да стигне до проклетия пентхаус. Най-накрая забави движението си, спря, вратата се отвори и аз изхвърчах в коридора. Краката ми искаха да побягнат и трябваше да ги задържам, докато се оглеждах в тъмнината.
Мястото беше толкова тихо сякаш се намирах в гробница. Мъртва тишина, която усилваше и най-малкия звук. Едната страна на коридора представляваше редица от огромни прозорци — от тавана до йода, — през които се виждаше спящият град. Само лампичката над асансьора осветяваше коридора, който се простираше покрай терасата и стигаше до главното фоайе малко по-надолу. Затворих внимателно вратата на асансьора и тръгнах по коридора. Револверът беше в ръката ми готов да простреля първия човек, когото видех, и да го прати в личния му ад. Дяволът нямаше помощници, защото коридорът беше празен. Зад завоя се намираше фоайето, което можеше да засенчи и най-добрата приемна в офиса на някой изпълнителен директор. Цялото й предназначение бе да служи като чакалня за асансьора.
На стените висяха огромни картини в рамки, великолепни извращения, които бяха признак на богатство. Креслата бяха покрити с истинска кожа, достатъчно големи, за да дадат покой на двайсет човека. Встрани от масите до креслата се намираха огромни вази със свежи рози, които пръскаха аромата си из цялото помещение. Пепелниците бяха от чисто сребро и девствено чисти. До всеки пепелник лежеше и по една сребърна запалка. Единственото нещо, което не се вписваше в разкошната обстановка, бе парчето пура, размазано точно по средата на дебелия персийски килим.
Спрях за момент, опитвайки се да поема всичко това, гледах бялата врата на асансьора, инкрустираната врата на апартамента и сребърния звънец, който украсяваше отсрещната стена. Когато стъпих на килима, звукът от стъпките ми заглъхна и аз сякаш чувах шепота, който ме караше да бързам напред. Озовах се пред вратата, чудейки се дали да стрелям в ключалката или да натисна звънеца.
Нямаше нужда нито от едното, нито от другото. На йода точно до перваза лежеше малък позлатен ключ и аз благодарих на съдбата, която бе застанала зад мен и ме подкрепяше. Устата ми бе пресъхнала като кокал на слънце, устните ми дори не можеха да се разтегнат, когато се опитах да се ухиля.