Клайд зяпаше към пистолета в ръката ми. Държах го на нивото на бедрата си, но той го гледаше право в дулото. Пистолетът на Велда беше насочен към стомаха му.
— Какво направи с Джийн, Клайд? Предполагаше се, че тя се е омъжила. Сигурно си я затворил в някое общежитие и си планирал да се отървеш от нея. Но тя е прочела във вестниците какво е станало с Рейни, избягала е от затвора си, ти си я настигнал и си я хвърлил от моста. Марион Лестър сигурно ти е досаждала с искания за пари, защото те е спипала натясно, докато не си убил и нея.
— Майк… — каза той.
— Мълчи, когато говориш с мен. Искам да знам някои неща, Клайд. Искам да знам къде са тези снимки. Антон не може да ми каже, защото е вече мъртъв. Трябваше да видиш главата му. Очите му бяха там, където би трябвало да бъде устата му. Снимките не бяха при него, значи са мри теб.
Клайд размаха ръце и закрещя. Всеки мускул на лицето му се сви в здрав възел, халатът му се смъкна на пода.
— Не можеш да ми припишеш тези убийства, негоднико! Нямам намерение да отивам на бесилката заради тези убийства.
Велда ме хвана за ръката, но аз се освободих от нея.
— Попадна точно в целта, Клайд. Няма да отидеш на бесилката заради тези убийства, и знаеш ли защо? Защото ще умреш тук, в тази стая. Ще умреш и когато ченгетата дойдат, ще им кажа какво е станало. Ще им кажа, че си държал този револвер в ръцете си и аз съм ти го отнел и съм го използвал сам. Или мога да оставя Велда да го направи и да сложа по-късно патлака в ръката ти. Той е отвъд океана… никой няма да може да установи, че е мой. Как ти харесват тези идеи, Клайд?
— Въобще не му харесват, мистър — прозвуча един глас зад гърба ми. — Пуснете железата на пода, иначе ще си го получите, ти и онази малка уличница.
Не, това не трябваше да ми се случва отново. Моля те, боже, не и този път. Твърдото кръгло дуло на пистолет се притискаше в гърба ми. Пуснах люгера. Пистолетът на Велда удари пода малко след моя. Клайд изкрещя от радост и се хвърли през стаята за револвера. Вдигна го за ръкохватката и ме халоса с него по челюстта. Опитах се да го хвана за ръката, но получих удар в слепоочието, който ме свали на колене. Човекът с пистолета отзад реши да си опита силата и така ме цапардоса по темето, че главата ми сякаш се разлетя на парчета.
Не знам колко време съм лежал така. Времето вече нямаше никакво значение за мен. Първо бях закъснял, след това бях подранил, сега отново бях закъснял. Чух като през мъгла как Клайд заповядва на Велда да отиде в другата стая. След това каза на момъка:
— Вкарай го и него там. Стаята е звукоизолирана й никой няма да ни чуе. Ще се разправя с него, когато привърша с момичето. Искам да наблюдава какво ще направя с нея. Сложи го в едно кресло и го накарай да гледа.
Едни силни ръце ме подхванаха под рамената и краката ми заораха по пода. Затръшна се някаква врата и усетих как ме стоварват в едно кресло. Велда закрещя:
— Не… о, боже!… НЕ!
— Свали всичко — изрева Клайд. — Всичко!
Отворих очи. Клайд стоеше по средата на стаята със скръстени ръце, лицето му този път представляваше маска на незадоволената похот. Другият момък се бе изправил до мен и наблюдаваше как Велда се дърпа назад, докато гърбът й не опря в стената. Пистолетът все още беше в ръката му.
Всички едновременно видяха, че се помръдвам. Сърцето ми биеше в петите и исках да ги убия и двамата. Клайд просъска:
— Застреляй го, ако се опита да направи нещо. — Той каза това, знаейки, че въпреки всичко ще се опитам да предприема нещо, и момъкът до мен вдигна пистолета.
Имах само секунда, за да видя какво става. Клайд и помощникът му за момент бяха отклонили поглед от Велда. Ръката й измъкна изпод жакета един малък автоматичен пистолет, който веднага излая и момъкът до мен се хвана за стомаха и се опита да изпсува.