Болката в главата не ми позволяваше да стана. Опитах се да стигна до Велда и паднах, видях, че Клайд я беше сграбчил за ръката и се бореше отчаяно за пистолета. Започнах да се влача към оръжието в ръката на простреляния пазач.
Велда изкрещя:
— Майк… застреляй го! Майк!
Тя се бе свила на две и се опитваше да задържи пистолета. Клайд й направи подсечка и тя се строполи на пода, жакетът й се разцепи на две. Велда изкрещя отново и пистолетът й се плъзна но пода. Клайд нямаше да има време да стигне до него, защото преди това аз щях да съм се добрал до оръжието на другия, и разбра това. Изпсува мръсно, изхвърча през вратата и я захлопна след себе си. Ключалката прещрака и мебелите от другата страна се върнаха на мястото си, за да блокират изхода. След това се тресна още една врата и Клайд изчезна от апартамента.
Велда положи главата ми в скута си и я залюля нежно.
— Майк, глупачето ми, добре ли си? Майк, кажи ми нещо.
— Добре съм, рожбо. Ще се оправя след минута. — Тя докосна раните на лицето ми и се опита да ги излекува с целувка. Сълзи течаха по страните й. Усмихнах се насила и тя ме прегърна още по-здраво. — Умничката ми тя, ти си ми много умничка, нали? — Напипах тънките презрамки на кобура под остатъците на жакета й. — Ти действаше като истински партньор, Велда. Кой би могъл да си помисли, че едно момиче ще носи кобур под мишницата си?
Тя се засмя и ми помогна да се изправя на крака. Залитнах и посегнах към креслото за опора. Велда опита дръжката на вратата и дръпна с все сила.
— Майк… вратата е заключена. Ние сме в капан.
— По дяволите!
Момъкът на пода се закашля и помръдна. От устата му потече кръв и той се разтресе в последна агония.
— Можеш да издълбаеш една резка на пистолета си, Велда.
Мислех, че ще припадне, но някакъв животински инстинкт изкриви лицето й в злобна гримаса.
— Трябваше да ги убия и двамата. Майк, какво ще правим сега? Не можем да излезем оттук.
— Трябва, Велда. Клайд…
— Той ли беше… той ли е убиецът?
Главата ми се цепеше. Мозъкът ми представляваше смачкана маса от сиво вещество, което протестираше срещу всяка мисъл.
— Той е убиецът. Опитай тази врата още веднъж.
Накрая успях да вдигна пистолета от пода и да се задържа на краката си. Пистолетът тежеше ужасно в ръката ми.
— Майк… онази нощ, в която бе убит Рейни… Клайд имаше някакъв важен разговор. Чух да говорят за това в Бауъри Ин. Той беше там.
Стомахът ми се сви. Кръвта започни да пулсира в ушите ми. Насочих пистолета към ключалката и натиснах спусъка. Това едва не го изби от ръката ми, но ключалката не поддаде. Велда повтори:
— Майк…
— Чух те, по дяволите! Хич не ме е грижа какво си видяла или какво е казал някой друг. Беше Клайд, не можеш ли да го разбереш? Клайд и Антон играеха комбина. Те притежаваха снимките и…
Спрях и се зазяпах във вратата.
— Снимките… Клайд тръгна за тези снимки. Ако ги намери, ще успее да си осигури протекциите, които са му необходими, за да излезе чист от всичко това, можеш да бъдеш абсолютно сигурна.
Намерих пистолета и го насочих към ключалката, натискайки спусъка, докато стаята не замириса на изгорял барут. Проклета да е душата му! Тези снимки… те не бяха в апартамента на Антон, нямаше ги също и тук… външната врата се бе затворила твърде бързо, за да има време да вземе каквото и да било със себе си. Оставаше само едно възможно място — офисът на агенцията.
Мисълта за това ми придаде сила и аз започнах да блъскам с рамо вратата, докато тя не поддаде. Велда натискаше заедно с мен и мебелите от другата страна се размърдаха. Налегнахме с все сила върху мъртвия баласт от другата страна, все по-силно и по-силно, докато жилите на вратовете ни не изпъкнаха. Нещо се сгромоляса от купчината и вратата се открехна леко, колкото да ни пусне да излезем.
Наоколо цареше пълна тишина.
Хвърлих пистолета на креслото и вдигнах от пода люгера, като го сложих в кобура под мишницата си. Посочих с пръст към телефона.
— Обади се на Пат. Опитвай, докато се свържеш, а ако не успееш, позвъни в офиса на окръжния прокурор. Мисля, че ще реагират достатъчно бързо. Накарай ги да пуснат съобщение за Клайд и ще можем да го спрем навреме.
Тръгнах към вратата, като се препъвах, и я отворих. Велда извика нещо след мен, което не успях да чуя добре, и изпълзях във фоайето. Асансьорът беше на първия етаж, но служебната таратайка си беше все още на мястото. Започна да се спуска агонизиращо бавно надолу. Спрях в главния вестибюл и се затичах към входната врата. Адмиралът ми хвърли учуден поглед, опита се да ме хване за яката и получи юмрук в мутрата. Изгуби ме в снега, преди да може да стане, но все още го чувах да крещи, докато се качвах в колата си. Бях на два квартала от зданието, когато първите патрулни коли профучаха покрай мен. Пет квартала по-нататък си спомних, че Кони бе отишла в офиса тази нощ.