Трябваше да мобилизирам всичките си артистични способности, за да изиграя финалната сцена с намирането на часовника под одеялото. Протегнах го към момъка, за да го види, и го сложих обратно на китката си. Той изръмжа.
— Добре, добре, сега си размърдай задника. Отвърнах му с нещо, за което се предполагаше, че е усмивка на благодарност, и излязох. По обратния път към фоайето той се залепи за мен и дори застана на вратата, за да се увери, че ще се кача в колата си и ще ги оставя на мира.
Не след дълго това момче щеше да си има куп неприятности.
Същото щеше да сполети и администратора на рецепцията, когато ченгетата осъзнаеха факта, че Честър Уилър е толкова самоубиец, колкото и аз. Моят починал приятел от предишната нощ бе убит много чисто.
Аз също нямаше да избягна неприятностите.
Намерих един бар с празен паркинг пред него, влязох и хвърлих долар на плота. Когато бирата ми се появи, взех една никелова монета от рестото и се намъкнах в телефонната кабина в дъното на салона. Беше вече твърде късно, но Пат не бе от хората, които можеха да напуснат офиса си, преди да са разчистили всички проблеми, които са имали за решаване през деня, така че извадих късмет.
— На телефона е Майкъл Бакалина.
Чух го как се разсмя в слушалката.
— Как върви търговията?
— Процъфтява, Пат, истински бум. Имам голяма поръчка за свежо убито месо.
— Това пък какво е?
— Просто езиков израз.
— О!
— Между другото, доказана ли е моята непричастност към Смъртта на Уилър?
Можех почти да видя озадачения израз на намръщеното му лице.
— Доколкото разбирам, едва ли можеш да бъдеш държан отговорен за нещо, Майк. Защо питаш?
— Просто съм любопитен. Виж какво, момчетата в синьо се бяха появили в онази стая дълго преди аз да се върна в страната на трезвите. Претърсвали ли са стаята?
— Не, не мисля, че са го правили. Беше прекалено очевидно какво се е случило.
— Взимали ли са нещо със себе си?
— Тялото — отговори той. — Твоя пистолет, една празна гилза и личните принадлежности на Уилър.
— Това ли е било всичко?
— Аха.
Замълчах за миг, след това казах:
— Пат, самоубийците оставят обикновено някаква бележка, нали така?
— В повечето случаи, да. Но това става обикновено когато са трезви и наоколо няма свидетел. Ако разполагат с повече време, те се опитват да обяснят постъпката си. Но когато изпаднат в прекомерна възбуда, те рядко си губят времето с подобни неща.
— Уилър не беше от хората, които лесно се превъзбуждаха — казах му аз. — По всичко личеше, че е стегнат, делови човек.
— Мислех вече за това. Постъпката му е била доста странна, нали? Изглеждаше ли ти като самоубиец?
— Не!
— И не ти е споменавал преди това нещо, от което можеш да извадиш заключение, че се готви да предприеме подобен ход. Хм…
Няколко секунди отлетяха в мълчание.
— Пат… колко куршума бяха останали в пистолета ми?
— Четири, ако не се лъжа.
— Точно така. И аз не съм стрелял с него от миналата седмица, когато бяхме в тира.
— Е, и какво? — в гласа му се долавяше леко напрежение.
— Този пистолет никога не е бил зареждан с по-малко от шест патрона — казах аз колкото се може по-меко.
Ако беше жена, Пат сигурно щеше да изпищи. Вместо това той започна да ръмжи в телефона и аз реших да не му отговарям. Чух го, че изкрещя:
— Майк, по дяволите, отговори ми… Майк!
Изхилих се само веднъж, за да му дам възможност да разбере, че съм все още тук, и затворих телефона.
Щяха да са му необходими само пет минути. През това време щеше да спипа окръжния прокурор, свит в ъгъла на офиса си като подплашен заек. Разбира се, окръжният прокурор не беше цвете за мирисане, но и Пат не си падаше по-долу. Щеше да си напълни устата с неприлични думи и да каже на нещастното момче неща, от които да му се изправи косата, и зализаното момче от съдебните зали нямаше да посмее да предприеме нищо срещу мен.
Ставаше все по-забавно и по-забавно. Върнах се на стойката и допих бирата си.
Вечерната тълпа беше плъзнала по улиците и заливаше на вълни баровете. В осем и половина позвънях на Велда, но тя не си беше вкъщи. Опитах още веднъж да се свържа след около час, но нея все още я нямаше. Не беше и в офиса. Сигурно бе излязла да наеме някой художник на табели да смени фирмата на офиса.
Накрая се наместих в ъгъла срещу автомата за продажба на цигари и потънах в мисли. Всъщност мисленето не ми удаваше много, защото миналата нощ нямаше никаква причина, която можеше да ме застави да запомням събитията около себе си. Ние просто бяхме оставили питиетата да се леят едно след друго. Миналата нощ.