Оставих вратата отворена и се върнах във фоайето, следван от дребния портиер. След като опитах около дузина комбинации на телефонното табло, се включих в градската мрежа и поисках да ме свържат с полицията. Портиерът седеше и трепереше, докато съобщавах на дежурния полицай къде да търсят мъртвото тяло. Когато завърших разговора, избутах малкия човек обратно към асансьора и го накарах да се спуснем в мазето.
Беше точно това, което очаквах. Вратата, за която ми казваше, че е била здраво заключена, за да държи хората навън, зееше широко отворена. Убиецът се бе измъкнал през нея.
Портиерът не искаше да остава сам и се примоли да не го напускам. Блъснах го настрани, изкачих се по стъпалата, излязох в задния двор и заобиколих зданието.
Сега вече знаех къде се криеше убиецът.
Глава 13
Снегът, който отчаяно се опитваше да блокира движенията ми, вече не беше нещо, с което трябваше да се боря. Облегнах се на седалката в колата, отпуснах се напълно и запалих първата приятна цигара от много време насам. Всмуквах дима дълбоко в белите си дробове и го издухвах неохотно. Дори димът изглеждаше приятно, когато се изнизваше през отворения прозорец в нощта.
Всичко изглеждаше толкова бяло, макар да скриваше много мръсотия. Природата правеше всичко възможно, за да се скрие. Карах бавно и внимателно, застанал в дългата редица от коли. Когато включих радиото, чух, че името ми се споменава по полицейските честоти, и завъртях копчето, докато намерих малко среднощна музика.
Когато пристигнах на местоназначението си, вкарах на заден между две коли и дори си дадох труда да заключа вратата като всеки добър гражданин, който се прибира вкъщи и се кани да прекара остатъка от нощта в леглото. В жилищната кооперация все още светеха няколко прозореца, но не можех да кажа дали те бяха на апартамента, който ми бе нужен.
Дръпнах за последен път от цигарата и я хвърлих в пепелника. Тя полежа малко, проблясквайки в тъмнината, след това угасна. Влязох в предверието и натиснах звънеца. Зумерът запя, вратата се отвори и аз прекрачих прага.
Защо да бързам? Времето бе загубило значението си за мен. Краката ми вземаха всяко стъпало внимателно, едно по едно, и ме изкачваха нагоре. Тръгнах право по коридора към вратата, която ме чакаше отворена и казах:
— Здравей, Джун.
Не чаках за отговор. Промуших се покрай нея и влязох вътре. Минах през стаята и издърпах креслата в центъра. Отидох в спалнята и отворих вратата на дрешника. Влязох в банята и смъкнах завесата на душа. Нахълтах в кухнята и претърсих килера.
Ръцете ми бяха готови да хващат и късат, краката — да ритат, а револверът ми — да стреля. Но в апартамента нямаше никой. Огънят тръгна от петите ми, погълна тялото ми и започна да изгаря мозъка ми. Всяка болка, която бях пренебрегвал до този момент, породи още по-големи болки, които разкъсваха като със зъби плътта ми. Хванах се за ръба на вратата и се обърнах, за да я погледна с цялата тази болка и омраза, изписани на лицето ми.
В гласа ми се прокрадваха нотките на смъртта.
— Къде е той, Джун?
Обидата в очите й бе повече от красноречива. Тя стоеше изправена в халата си с дълги ръкави, ръцете й притискаха гърлото й, сякаш за да се защити от яростта, която се излъчваше от мен.
— Майк…
Това беше всичко, което можа да каже. Гърдите й се повдигаха под халата, когато задържаше дъха си.
— Къде е той, Джун?
Люгерът сега беше в ръката ми. Палецът ми намери езичето и го издърпа назад.
Устните й, нейните великолепни устни се разкривиха и тя отстъпи крачка назад. Една крачка, след това още една, докато не се озова в центъра на всекидневната.
— Ти го криеш, Джун. Той е дошъл тук. Това е единственото място, където това шантаво копеле може да дойде. Къде е?
Много бавно тя притвори очи и поклати глава.
— О, Майк, моля те… Какво са направили с теб? Майк…
— Намерих Кони. Беше в архива на агенцията. Мъртва. Открих, че папките с документацията са изчезнали. Клайд е имал достатъчно време, за да намери и изнесе тези папки, след като е убил Кони. Намерих и нещо друго, същото, което и тя е намерила. Част от указанието за транспортирането на телевизор. Това е телевизорът, който е трябвало да бъде доставен на Джийн Тротър. Ти обаче си знаела, че тя няма да има нужда от него и затова си го сложила в склада, докато намериш подходящо време, за да се отървеш от него. Била си единственият човек, който е знаел, че той е там… до тази нощ. Клайд го е намерил и го е измъкнал навън, за да не могат да те заподозрят в нищо, така ли?
Очите й се разтвориха широко, очи, които казваха, че това не беше вярно, дори и най-малката част от него.