— Къде е той, Джун?
Вдигнах револвера си и го насочих право в средата на тези смеещи се млади гърди под халата.
— Тук няма никой, Майк. Вече се убеди сам в това. Моля те…
— Седем души са мъртви, Джун. Седем. Ти имаш пръст в цялата тази схема. Прекрасна схема е наистина, но е съшита с бели конци и може да се разпадне още преди да си я погледнал. Не си играй с мен, Джун. Знам защо са били убити и как са били убити. Именно опитите ми да установя кой ги е убил ме принудиха да се въртя в кръг. Вашата съвършена система за шантаж не можеше да остане незасегната. Само един от тези седем човека щеше да умре, ако аз не се бях оказал в стаята заедно с Уилър онази нощ. Кой е можел да предполага, че ще направя всичко възможно, за да унищожа системата ви.
Тя ме наблюдаваше, без да сваля ръце от гърлото си. Поклати глава и каза:
— Не, Майк, не!
Колената й започнаха да треперят и тя се опита да запази равновесие. Беше й дошло прекалено много. Джун протегна ръка, за да се успокои, напипа края на креслото и бавно, дори грациозно, седна на ръба му, прехапала долната си устна със зъби.
Аз кимнах „Да, Джун, да!“. Револверът в ръката ми бе готов за стрелба. Омразата, която се бе насъбрала в мен, бушуваше в гърдите ми и се готвеше да изригне като вулканична лава.
— Първоначално мислех, че Антон е в основата на цялата схема. След това открих, че той е изпращал снимките на Клайд. Бауъри Ин е великолепно място за подбор на момичета. Било е създадено специално за това. Клайд е привлякъл момичетата, а момичетата са привличали клиентите. Кой е посочил на момичетата това място, Джун? Кой го е превърнал в най-желаното и модно заведение за безделниците от града, където Клайд е можел да печели от игралните си маси и да подсигури бизнеса си с фотоси, които са му давали най-стабилното прикритие в света? Ти ли направи това, Джун? На времето Клайд е имал работа с теб и сега е решил, че това е добър начин да остане в бизнеса. Клайд ли беше този, който видя възможностите за шантажиране на големите босове, или ти? Едно е сигурно — това не е бил Антон. Този мухльо има бръмбари в главата си. Но е сътрудничел, нали? Сътрудничел е, защото е видял лесен начин да се сдобие с всички тези скъпи платна, които украсяват апартамента му.
Очите й бяха помътнели, сякаш животът си бе отишъл от тях. Наведе глава и захълца, като прикриваше с една ръка лицето си.
Думите ми излитаха като куршуми.
— Именно така е било. Системата е работила известно бреме без засечки. Клайд е получил необходимите му протекции и ги е използвал за всичко, което е сметнал за нужно. Но ти, Джун… ти си пожелала да продължите с изнудването. Парите са нещо, което лесно се харесва. Ти си била мозъкът на цялата група… мислещият мозък. Клайд е бил силната ръка, имал е на разположение цяла армия от корави момчета.
Спрях и я оставих да си издуха носа. Чаках цяла минута.
— Джун!…
Тя повдигна бавно глава. Очите й бяха зачервени, тушът по миглите й се бе размазал и потекъл по страните й.
— Майк… не можеш ли…
— Кой ги уби, Джун? Къде е той?
Ръцете й паднаха в скута й и се скръстиха в отчаяние. Вдигнах револвера.
— Джун! — Очите й гледаха право в мен. — Ще те застрелям, Джун, след това ще изляза и ще го намеря сам. Ще те прострелям там, където боли най-много, и ти няма да умреш бързо… ако не ми кажеш. Трябва само да ми кажеш къде мога да го намеря и ще му дам възможност да използва ръцете си, както се бе опитал вече и както е постъпил с някои от останалите. Къде е той, Джун?
Тя не каза нищо.
Щях да я убия, бог ми е свидетел! Ако не я убиех, тя щеше да се измъкне и да се отърве от мен, защото аз бях единственият, който знаеше какво точно е станало. Срещу нея нямаше нито едно доказателство, което можеше да бъде използвано в съда, и аз го знаех. Но не можех да я убия… Тя беше вътре в играта. Цялата схема бе нейно дело и тя беше толкова виновна, колкото и убиецът!
Револверът в ръката ми потрепера и аз го хванах здраво за ръкохватката, за да го изправя. На лицето ми бе изписана безпомощност, чувствах го. Тя също. Отровата, наречена омраза, се изливаше от душата ми и разкривяваше лицето ми. Очите ми бяха като горещи дупки в главата и цялото ми тяло се люлееше под въздействието на унищожаващата сила, която ме теглеше към нея.
Насочих револвера към главата й, взех я на мерник и казах:
— О, боже, не мога! — Светлината в косите й образуваше блестящ ореол, който връщаше живите към живот, и аз отново виждах лицето на Шарлота вместо нейното.
За момент полудях. Обхвана ме чиста, опустошителна ярост. Главата ми се превърна в кънтящ дом на диви гласове, които се смееха и крещяха да продължа. Когато лудостта ми премина, се бях задъхал като куче и жадно поемах въздух на къси, спазматични глътки.