Трябваше да си спомня последните му думи.
Миналата нощ и двамата зачеркнахме пет години от съществуването си и от настоящето се върнахме към времето на войната. Отново бяхме приятели. Не бойни другари, с които трябва да ядеш, да спиш и да воюваш, а просто приятели. Ние бяхме двама силни мъже, които ненавиждаха войната. Бяхме две момчета, които се бяха срещнали като другари по оръжие, щастливи, че са се оказали от едната страна на барикадата, споделящи един с другиго всичко, което притежаваха. Преди една нощ ние бяхме двама приятели, които си спомняха военните години и надигаха чаша след чаша, докато не си стиснахме ръцете и не си обещахме да довършим войната. Това ли беше начинът, по който всичко трябваше да стане? Дали пък някакъв каприз на съдбата не ни бе събрал по време на войната с единствената цел да се срещнем по-късно?
Миналата нощ го бях срещнал и бях пил с него. Ние говорехме и изпихме доста повече, отколкото всеки нормален мъж би понесъл. Беше ли той щастлив? След като се срещнахме, той изглеждаше щастлив. Но преди това бе забил нос в бирата си на бара. Може да е бил вече пиян. Или пък се бе замислил дълбоко за нещо. Но беше ужасно щастлив, че ме вижда отново! Това, за което си бе мислел до този момент, бе изхвърлено от съзнанието му заедно с последните пет години, и ние изпихме един дявол знае колко пиене. Разбира се, отново се върнахме към военните години. Вършехме същите неща, които човек обикновено върши, когато срещне приятел, с когото е прекарал толкова трудни времена. Говорехме за тях, сражавахме се отново заедно и отново бяхме приятели, облечени в еднакви униформи, които бяха готови да дадат всичко един за друг и за всяко момче, което беше на нашата страна, независимо дали го познавахме или не. Но войната все някога трябва да свърши. Мирът идва неминуемо, когато хората се уморят да се сражават.
И все пак в края на нашия разговор очите му отново бяха помрачени от облака на грижите му. Той сякаш не желаеше да се връща в ежедневието си. Каза ми, че е в града от една седмица и се кани да си тръгва за вкъщи. Пристигнал тук, за да извърши някои покупки за магазина си.
Да, ние бяхме приятели. Наистина това не беше за дълго, но все пак бяхме добри приятели. Ако се окажехме отново в джунглата и някой мършав японец го простреляше, аз щях да забия приклада на пушката си в гърлото на проклетото жълто копеле и знаех, че и той ще направи същото за мен. Но ние не бяхме в джунглата. Намирахме се в Ню Йорк Сити, където нямаше място за убийства, въпреки че те постоянно се случваха. Момчето, което харесвах, бе дошло в града ми и само една седмица по-късно беше намерено мъртво.
Една седмица. Какво ли е правил? Какво се е случило? Кой е бил с него? Къде се намираше основанието за убийството — тук или в Калъмбъс, щата Охайо? Една цяла седмица. Оставих шапката си на столчето, за да го резервирам, взех още няколко никелови монети от рестото си и започнах да се провирам към телефонната кабина. Имаше и още един въпрос. Какво трябваше да правя аз? Лицето ми започваше да се вкаменява и аз вече знаех отговора.
Набрах два номера. На втория намерих моя човек. Той беше частен следовател, точно както и аз имах честта да бъда, с тази разлика, че той бе по-задълбочен, честен и трудолюбив. Казваше се Джо Джил и ми дължеше една услуга, която той и неговите хора можеха да започнат да издължават още сега.
— Обажда се Майк, Джо — казах му аз. — Спомняш ли си за мен?
— По дяволите — засмя се той, — с цялата реклама около името ти, как мога да те забравя? Надявам се, че не си търсиш работа.
— Не е точно така. Виж какво, зает ли си сега?
— Ами… не. Имаш ли нещо предвид?
— Доста неща, приятел. Все още ли се занимаваш със застрахователна дейност?
Джо изръмжа в знак на съгласие.
— Че аз само с това се занимавам. Можеш да запазиш за себе си пистолетите и коравите типове. Предпочитам да издирвам липсващите длъжници.
— Ще ми направиш ли една услуга, Джо? Той се поколеба само за една секунда.
— С удоволствие, Майк. Ти си ми спасявал задника доста пъти. Само кажи за какво става дума.
— Прекрасно. Искам малко информация за човека, който умря в хотелската стая, където се намирах и аз. Става дума за Честър Уилър. Не ми трябва пълната му биография… Искам само да разбера с какво се е занимавал през последната седмица. Правел е някакви покупки за магазина си в Калъмбъс, щата Охайо, и бих те помолил да ми изготвиш отчет за това какво е правел в града, откакто е пристигнал. Мислиш ли, че ще се справиш?