Сибин Майналовски
Отмъщението е сладко нещо
„Единствената разлика между женския каприз
и “вечната любов" е тази, че капризът трае по-дълго"
Тази нощ валеше като из ведро. Мислех си, че никога няма да стигна до кралския палат, но ето че не бяха минали и два часа, когато острите кули на безумно нестандартната постройка се извисиха пред мен. Имах още половин час, докато стигна на мястото, за където бях планирал яростното си отмъщение. Половин час, в който щях отново и отново да се връщам в спомените си към предателството на жената, която си мислех, че обичам… и която, както се оказа, само си беше играла с мен и ме беше захвърлила, както разглезено дете, свикнало да получава винаги всичко, което иска, пуска небрежно в кофата за боклук непотребната вече играчка.
Само допреди пет-шест часа аз — почти уважаваният и не чак толкова лош придворен маг на Шамлок — бях заседнал заедно с мои приятели от градската управа в „Палавия дракон“ — обичаната и неприлично евтина кръчма, разположена точно на кръстопътя между Северния и Източния Тракт. Бирата се лееше като река, бисерите и вицовете се сипеха като монети от кесията на богаташ, а кръчмарката Джоан едва смогваше едновременно да носи поръчките ни, да подвиква на момчетата за всичко да носят по-бързо бурета с ейл от мазето и да отбива опитите на почти всички от компанията да се задяват с нея. В общи линии, стандартна вечер в „Палавия дракон“, която — както личеше по всичко — щеше да финишира по стандартен начин: по-трезвените щяха да помогнат на по-пияните да се приберат, а след това — два-три часа сън и… нов ден, нов късмет.
За съжаление обаче сметките излязоха без кръчмар. Точно подвиквах на Джоан да не оставя халбата ми празна, когато вратата на „Дракон“-а се отвори със замах и в кръчмата влезе Грейлз — кралският писар, с когото не веднъж и два пъти се бяхме вадили от калта. Вече беше започнало да вали и от шапката, наметалото и мустаците му се стичаха потоци вода. Аз обаче — както и всички останали, между другото — в първия момент не успях да забележа нищо освен очите му. В тях се четеше лудостта в чист и неподправен вид. Сигурно не бях само аз този, който си помисли, че Грейлз се е побъркал.
— В името на Мрака, човече, какво ти става? — стреснах се аз не на шега. Грейлз се тръшна на свободния стол до мен и кресна на Джоан да му донесе бира. Едва след като си я получи и отпи повече от половината от нея на един дъх, се обърна към мен:
— Джаред, първо ми обещай, че няма да откачаш. Знам те колко кибритлия си и точно затова те моля да не изпадаш в истерии или нещо подобно…
— Няма проблем, само ми кажи какво е станало.
Грейлз ме погледна право в очите:
— От колко време сме приятели?
— А сега де! Да не мислиш, че си водя календар? От доста — десетина години вече трябва да има…
— От колко време си мислиш, че знам за връзката ти с дъщерята на краля?
Това вече ми подейства като удар в бъбреците. Мислех си, че това е най-строго пазената тайна в целия ми живот. С Леа се виждахме от половин година и всичките ни срещи преминаваха възможно най-предпазливо, за да не научи никой.
— Откъде?…
— Ами ако ти кажа, че от тази вечер за това знае половин Шамлок?
Ударът се повтори — този път за разнообразие по левия бъбрек.
— Моля? Надявам се, че говориш образно…
— Не се надявай. Преди малко Леа заедно с баща си и майка си даваха прием в двореца, на който присъстваше куцо и сакато. Нали се сещаш — онези куртоазни приемчета от рода на „дай-да-покажем-колко-добри-и-щедри-сме“. Леа пийна малко повече и заразказва пред цялата зала за вас двамата, колко смешен си бил, как те използвала и как се забавлявала за твоя сметка. Крал Торен не беше много очарован в началото, но после веселото настроение обхвана и него и той в края дори обеща, че няма да те обезглави, а само спомена нещо за сто удара с бичове…
Ударих с юмрук по масата. Тежките халби подскочиха и се разпиляха по пода. Чувах някъде около себе си като в просъница как Грейлз ми бърбори нещо от рода на „Не се притеснявай, нищо не е станало…“, само че аз вече бях прекалено далеч от околния свят, за да разбирам какво ми приказва. Грабнах наметалото си с цвят на нощ от закачалката при входа и тряснах вратата на кръчмата зад себе си. Постоях малко до коневръза, колкото студеният дъжд да поохлади малко пламналата ми глава, след което се метнах на коня си и препуснах в галоп към двореца. Имах смътен спомен, че не съм си платил, но никой от кръчмата не излезе, за да ми припомни това. Всички знаеха на какво е способен Джаред Спайкс, когато се вбеси.