Някъде по средата на пътя обаче опънах юздите на коня и го забавих до средна скорост. Исках да изчистя съзнанието си от всички белези на яростта, понеже историята помни много магове, които са се издънвали в заклинанията си, понеже бесът е замъглявал мислите им. Аз обаче нямаше да се объркам. Кристално бистрият ми гняв бе заточил магическите ми умения и те сега приличаха на бръснач, способен да реже косъм на десет.
Дъждът продължаваше да шиба безмилостно; аз обаче не чувствах нито студа, нито влагата. Когато най-сетне стигнах до кралския палат, имах чувството, че от мен се издига пара. Стражниците пред портите, изморени от дългия маратон тази вечер, предшествал и последвал приема, се опитаха да ме спрат. Не и днес. Едно движение на ръката ми и тежката окована с желязо порта се пръсна на трески и заедно с тях се прекатури навътре. Конят ми продължи да язди напред, без да се спира за секунда. Някъде зад себе си чувах роговете на бранителите, които свиреха тревога; това обаче не ме засягаше. Продължих галопа си напред и влетях заедно с животното в тронната зала. Там кралското семейство тъкмо се канеше да се отдава на заслужен отдих. Улових точно момента на целувките за лека нощ. Дръпнах юздите и се заковах пред Леа. Тя неразбиращо вдигна поглед към мен… и се отдръпна назад като ударена с юмрук: пламтящите ми очи се впиха в нейните — лъжливи и празни, с цялата сила на гнева ми. Тя пребледня.
— Джаред! Напусни веднага палата ми! — прокънтя някъде зад мен гневният глас на Негово Величество. Днес обаче ми пукаше за величества точно толкова, колкото на боговете им пукаше за мен.
— Да ме прощавате, крал Торен, но имам малка разправия с дъщеря Ви. След като приключа с нея, ще напусна не само двореца Ви, но и цялото кралство. Засега обаче не се месете, за да не Ви превърна набързо в морков и по този начин да отърва не само себе си от досадното Ви бръщолевене, но и цял народ от Вас самия.
Чух как кралицата ахна от възмущение. За нея ме беше грижа толкова, колкото и за краля. През цялото време не бях свалял очи от Леа. Преди няма и половин ден само при вида й щях да остана без дъх: по дяволите, беше наистина красива… Сега обаче пак бях без дъх, но поради коренно различни причини.
— Нито една жена в моя живот не се е подигравала така с мен безнаказано, Леа — заговорих бавно аз. — Имаше няколко, които се опитаха… имаше. Сега от тях не е останал прах колкото за пясъчен часовник. С теб обаче няма да постъпя така — прекалено е милостиво за подигравка като твоята. Това е последната ни среща, любима… а това пък е прощалният ми дар за теб. Наистина кралски дар.
Вдигнах ръка и започнах да изричам магическата формула. Думите се бяха врязали в мозъка ми като излети от нажежена стомана още по време на пътя ми насам. Всяка сричка и звук произнасях толкова бавно, колкото позволяваше самото заклинание — исках трансформацията да стане постепенно, за да мога да й се насладя пълно. Зад мен кралят крещеше на стражата да ме спре… те обаче не можеха да помръднат: малко предпазни мерки никога не са излишни.
Първо поддадоха ръцете й: цветът им на слонова кост избледня като стара икона, гладката кожа се проряза от множество дълбоки бръчки, а ноктите се деформираха като набръчкана от вятъра повърхност на езеро. Стройните й крака заприличаха на два изсъхнали от бури чвора, косите й, които някога оприличавах на разтопено злато, посивяха и оредяха, носът й се сключи хищно напред, устните й се напукаха, а зъбите изпопадаха един по един.
Оставих единствено непроменени очите й. И, разбирате ли, това беше най-злата част от отмъщението ми. По този начин лицето й все пак запазваше някаква малка част от чара на 18-годишната девойка, която някога бе била красива като зората… и същевременно си оставаше лице на злобна и лъжлива старица, сгърчена от интриги и клюки.
С едно движение на свободната си ръка сътворих огледало пред нея. Тя се погледна и изпищя. Продължи да пищи и докато изричах формулата за придвижване в пространството. Дори и след като се материализирах в Кроучън, отзвуци от писъците й все още звучаха в ушите ми.
Ухилих се злобно. Слава Богу, че ми хрумна да доразвия заклинанието на стария си учител по магически умения и да добавя към него и една-две руни, колкото да направя девойката безсмъртна. Нека има време да размисли върху постъпката си.
В крайна сметка, след може би 1000–2000 години (жените са толкова тъпи същества, че понякога им отнема доста време да признаят правотата на човек…) тя вероятно щеше да осъзнае един простичък факт: че никой, никога и по никакви поводи не се ебава с магьосници. А още повече — ако магьосникът се казва Джаред Спайкс.