— Прав сте, сеньор, но за нещастие всеки от нас има врагове и твърде често и за най-невинни хора постъпват донесения, и то анонимни.
— Нима и за мен е постъпило някакво донесение? — запита дон Гутиерес, изтръпнал вътрешно.
— Не съм казал такова нещо — спокойно продължи капитанът, — но хората, които стоят начело на управлението, не могат сами да контролират всичко, затова често се случва някой да злоупотреби с тяхното доверие и да оклевети напълно невинни и честни хора.
— Нима някой е забъркал и моето име в нередни дела?
— А нима съм казал това? — невъзмутимо отвърна капитанът. — Бога ми, кабалеро, живеем в тежко време. Великият човек, застанал начело на страната, си е поставил за цел да я преобрази, а предателите я тласкат към гибел. Затова често е принуден да наказва сурово ония, които използват своето положение и авторитет, за да подкопават основите на неговото дело.
— И допускате, че аз съм един от тези хора? — извика дон Гутиерес все по-обезпокоен.
— Струва ми се, че дори не съм намекнал за такова нещо, кабалеро — отговори невъзмутимо капитанът, — но враговете на републиката са многобройни. Най-опасни сред тях са чужденците, особено европейците. Испанското правителство и досега съжалява за великолепните американски колонии, които загуби поради своето безгрижие, и не се примирява с мисълта, че трябва окончателно да се откаже от тях. Затова поддържа голям брой агенти, които да го осведомяват за положението в републиката, и изчаква удобен момент, за да си възвърне лакомата плячка. Нашето правителство е длъжно строго да следи тези шпиони.
— И вие възнамерявате, сеньор — избухна дон Гутиерес, почервенял от негодувание, — да ми внушите, че съм един от тези негодници?
— Нямам подобно намерение, сеньор — отвърна хладно капитанът, — но…
— Извинете — прекъсна го бързо дон Гутиерес, — позволете ми, сеньор капитан, да забележа, че говорим повече от половин час, без да сме стигнали до истинската цел на вашето посещение…
— Нима не ви я казах, кабалеро? — произнесе капитанът с превъзходно изиграно учудване.
— Това е единственото, което забравихте да сторите, сеньор — с подчертано твърд тон изрече испанецът.
— Много странно. Аз доста се поувлякох в някои обяснения, които…
— Твърде е възможно — прекъсна го дон Гутиерес. — Простете, но колкото повече ви гледам, толкова повече ми се струва, че съм ви виждал някъде.
— Нищо чудно, кабалеро.
— Казахте, че се наричате дон Ремиго Диас?
— Точно така.
— Да, сега си спомних! Вие сте синът на дон Естебан Диас, шивача. Вие сте онова хубаво дете, което често виждах в шивачницата и на което винаги давах по някоя песета.
— Наистина това съм аз, кабалеро — отвърна гостът, като се поклони леко.
— Много се радвам, че ви виждам отново, сеньор. Но ми позволете да ви попитам нещо.
— Ако зависи от мен, ще бъда щастлив да ви отговоря задоволително.
— Ако не се лъжа, вие заедно с баща си, достойния дон Естебан, се занимавахте с търговия. Впрочем здравето му все тъй ли е добро?
— Превъзходно, кабалеро, благодаря. А аз действително се занимавах с търговия заедно с него.
— Тогава как стигнахте до такъв висок военен чин?
— Да, висок е, но аз няма да се задоволя само с това.
— Надявам се.
— Благодаря. Сега ми позволете да ви разкажа как постъпих на тази служба. Стана много просто, както сам ще се убедите. Знаете, че нашата къща работеше главно за военните, нали?
— Да, спомням си.
— Е! Понеже постоянно произвеждахме мундири, веднъж ми хрумна да премеря един от тях. Спомних си, че генерал Комонфор, който също работел като шивач, станал по-късно президент на републиката. Само че аз постъпих по-скромно — вместо мундир на полковник облякох мундир на капитан, който според мен ми стоеше по-хубаво. С него се представих на полковник Карваял, който, между нас казано, дължеше на баща ми една доста крупна сума. Предложих му да ме приеме като капитан в групите си и така да погаси дълга си. Той веднага се съгласи и желанието ми бе изпълнено.
— Искрено ви поздравявам, сеньор. След време можете да разчитате на още по-голямо повишение.
Капитанът се поклони със съзнание за собственото си достойнство.
— Ах! — каза внезапно дон Гутиерес. — Вашият разказ ми припомни нещо, което съвсем бе изчезнало от главата ми.
— Какво, сеньор?
— Боже мой, спомних си, че аз също съм ви длъжник.
— Наистина ли, кабалеро? — не скри задоволството си капитанът.