— Какви измислици ми дрънкате, негодници? — извика гневно офицерът.
— Това е самата истина, капитане — невъзмутимо рече Педросо. — Сега си обяснявам поведението на този човек.
— Е, казвай, какво ти е станало ясно?
— По дяволите! Много просто — този човек е искал да отвлече вниманието ни и докато ние го гоним, неговите съучастници, скрити в гъстака, да ви нападнат, като излезете от къщата.
Това обяснение наистина изглеждаше съвсем правдоподобно. През последните дни няколко пъти бе чувал за подобни случаи. Той повярва на разказаното му от Педросо, още повече че и Карнеро го потвърди. Подозрението, че това може да е работа на дон Гутиерес, се изпари. Посещението бе неочаквано за него и той не би могъл да подготви предварително тази засада.
— Ако ви се случи пак да срещнете този човек, ще го познаете ли? — запита капитанът Педросо.
— Разбира се, капитане. Успяхме да го разгледаме достатъчно внимателно.
— Тогава още не е изгубено всичко.
— Само че не видяхме лицето му — добродушно забеляза Карнеро.
— Какво означава това, негоднико?
— Ами, капитане! Това означава, че той през цялото време ни показваше само гърба си.
— Вървете по дяволите! И двамата сте глупаци!
Герилеросите си размениха подигравателни погледи и помогнаха на пострадалия капитан да се качи на коня си.
— Дявол да я вземе цялата тази глупава история! — промърмори дон Ремиго. — Така леко ми се удаде да се сдобия с тези сто унции… Проклети да са мошениците, които ми ги отмъкнаха!
И като хвърли изпълнен със съжаление поглед към имението на дон Гутиерес, обърна коня си към пътя.
Дон Ремиго имаше сериозни причини да бъде натъжен. Затова пък неговите войници бяха весели като никога. Смееха се и разговаряха така оживено, че изкарваха от кожата му разстроения офицер, но той не смееше да ги смъмри.
Когато доближиха селото, дон Ремиго не се сдържа и се обърна към Педросо:
— Много сте весели днес.
— Да! — отговори смело негодникът. — Ние, слава Богу, нямаме причини да тъжим.
— Прави сте — забеляза капитанът, като въздъхна. — От вас никой не е откраднал сто унции.
— Нима сте носили със себе си такава крупна сума? Твърде непредпазливо е от ваша страна в такова размирно време, капитане…
— Току-що я бях получил — сломено продума той.
— Е, това е друго нещо… Аз например никога не държа в себе си повече от четири унции.
Дон Ремиго се наежи.
— Е, четири унции! — рече той. — Това не е чак толкова лошо… У вас ли са тези пари?
— Да, капитане.
— А вие, Карнеро, също ли имате в себе си толкова пари?
— Аз съм още по-богат, капитане. Имам цели шест унции.
— Сега разбирам защо сте така весели — каза с дълбока въздишка офицерът. — Слушайте — добави той след малко, — искам да ми направите една услуга.
— Е! — каза Карнеро.
— Хм! — промърмори Педросо.
— Какво, не искате ли, приятели? — каза с укорителен тон капитанът.
— О, не! — бързо възрази Карнеро.
— На добър час! — продължи капитанът.
— Ние се отказваме — грубо отвърна по-прямият Педросо.
— Какво? Отказвате се?
— Да, капитане. Но ако нямате нищо против, можем да ви предложим една малка сделка.
— Приемам. Това ще ме избави от необходимостта да се чувствувам задължен към вас.
— Това е твърде остаряло, капитане — каза с презрителна гримаса Педросо.
— Е, и каква сделка ми предлагате?
— Да ни дадете отпуск един месец да се позабавляваме както намерим за добре.
— Имате предвид някаква работа, негодници.
— Не съм казал не.
— А добра ли е тази работа?
— Не е лоша, капитане.
— А не може ли да включите и мен в нея?
— Само за двама е. Третият ще отнеме цялата ни изгода.
— Тогава да не говорим повече за това. Значи, искате отпуск един месец?
— Да, капитане.
— А аз какво ще получа срещу това?
— Сто пиастъра — тържествено обяви Педросо.
— Твърде малко е… Вие сте добри войници и аз пресмятам вашите услуги по четири пиастъра дневно.
— О, не струваме толкова, капитане!
— Твърде скромни сте… Сто и двадесет пиастъра или няма да получите отпуск. По шейсет пиастъра на човек — просто без пари… Кой знае колко ще спечелите! Какво ще кажете?