— Нека бъдат сто и двадесет, капитане.
— Хм! Трябваше да ви поискам повече! Ама нали съм добър… Дайте парите!
— Извинете, ами документът за отпуск?
— Ще го напиша за една минута.
— Нали знаете, капитане — пари срещу стока. Така няма да стане никаква грешка.
Дон Ремиго се усмихна с разбиране. След няколко минути разписа бележката и доволно пъхна в джоба си седемте унции, които получи от войниците.
Дон Мигел и вуйчо му разговаряха дълго след полунощ.
Когато всички легнаха да спят и къщата потъна в мрак, младежът се отправи към конюшнята, съпроводен от дон Гутиерес. Оседла коня и излезе от двора.
Дон Гутиерес затвори вратата след него. Вместо да се прибере, той се загърна с наметалото, тъй като нощта беше прохладна, легна на земята под оградата и зачака.
Малко преди изгрев-слънце, около три часа сутринта, се чу конски тропот, който постепенно приближаваше. Най-сетне конят спря пред вратата, след това някой тихо почука.
Дон Гутиерес се надигна и тръгна към вратата. Дон Мигел се беше завърнал.
Когато старецът затвори след него, младежът скочи на земята и отведе коня, побелял от пяна и облян в пот. Разседла го, изтри го грижливо със слама и двамата мъже се прибраха в къщата.
До този момент не бяха продумали и едва като влязоха в кабинета, дон Гутиерес запита с приглушен глас:
— Е?
— Всичко е готово — отвърна младежът.
— Видяхте ли се с този човек?
— Да, срещнахме се и се уговорихме. Той е съгласен с мен, че щом там знаят за пребиваването ви в Меделен, не трябва да се криете. Ако днес присъствате на бала и на празника, никому не ще мине наум да ви подозира в нещо. Освен това дон Луис Морен смята, че е по-удобно да поговорите сред множеството хора. Това по-малко би привлякло вниманието, отколкото ако дойде сам тук.
— И трябва да отида още днес?
— Да. Той сам ще ви обясни защо държи да стане така.
— Добре, племеннико. А после?
Дон Мигел отвори портфейла си, извади голяма пачка банкноти и му я даде.
— Видях се и със сеньор Лисарди, който въпреки късния час още работеше в кабинета си. Той ми връчи според уговорката ви полици за един милион и петстотин хиляди пиастъра на името на най-добрите банкерски къщи в Испания, Англия и Франция. По такъв начин каквото и да се случи, по-голямата част от състоянието ви е спасена. Освен това сеньор Лисарди каза, че ви дължи още седемстотин хиляди пиастъра, които ще изплати на вас или на вашия пълномощник при поискване, където и както пожелаете. Струва ми се, това бяха всичките ви поръчки, вуйчо.
— Да, племеннико, благодаря ви за точното им и бързо изпълнение. А сега се приберете в стаята си. До разсъмване остава малко време. Никой не трябва да разбере, че тази нощ сте излизали от дома. Освен това се нуждаете от почивка. Лека нощ…
— А вие какво ще правите, вуйчо?
— Същото като вас — ще се постарая да поспя няколко часа… Искам да бъда бодър и свеж на празника — усмихна се той.
— Наистина — отвърна младежът в същия тон.
Сеньор Гутиерес му протегна ръка, но дон Мигел продължаваше да стои замислен.
— Какво ви е? — запита го старецът обезпокоен.
Младежът трепна и бързо вдигна глава.
— Нищо, което да ме засяга лично — отвърна той натъртено, — но кой знае защо този празник ме тревожи…
— Боите се от някакъв капан?
— Сред такава тълпа? Не, това е невъзможно, но кой знае… Нашите врагове са много хитри.
— Слушайте — прекъсна го дон Гутиерес, — ние сме мъже… Защо да се боим от някакви въображаеми опасности? Нима ще отидем на този празник за удоволствие? Съвсем не, и вие го знаете по-добре от мен. Отиваме на среща… Само там, както казахте и вие преди малко, можем да се видим и да разговаряме с дон Луис Морен. Не съм ли прав?
— Аз, изглежда, почвам да губя ума си, вуйчо, извинете ме — рече младежът, стараейки се да прикрие безпокойството си. — Наистина трябва да отидем на празника, с каквито и последствия да е съпроводено това.
— Дон Мигел, кажете ми от какво се страхувате?
— Нищо определено, вуйчо… Преследва ме някакво предчувствие, че може да се случи нещо непредвидено… Кажете, ще успеете ли да се измъкнете оттук, ако го наложат обстоятелствата?
— Разбира се. Нали говорихме за това? Всичко е отдавна приготвено.
— Е, да става каквото ще! Лека нощ, вуйчо.
— Лека нощ, дон Мигел!
Стиснаха си ръцете и се разделиха.
След малко двамата заспаха пиерна суелта, както казват испанците, което ще рече като заклани.