Дългите коси, събрани на тила, бяха прикрепени с мидени гребени, украсени с масивно злато. Сноп цветя образуваше нещо като венче върху косите на Сакрамента. Подобно венче, но от флориподио красеше Хесусита.
Носеха ажурни копринени чорапи със златни стрели и светлосини обувки, обшити със сребро и злато.
Това, което придаваше неизразима прелест на девойките, бяха купчинките от кукуйос[3], обсипали техните венчета. Синьото им сияние окръжаваше лицата им с трепкащ ореол. Ивица от кукуйос бе прикрепена и върху полите им и като че ли ги обвиваше в магически кръг, който им придаваше нещо тайнствено и фантастично.
Те вървяха срещу дон Мигел усмихнати и величествени. Като ги видя, той скръсти благоговейно ръце и прошепна с прекъсван от вълнение глас:
— Господи, колко са прекрасни!
Младият човек беше еднакво възхитен и от двете момичета, но погледът му по-често се спираше върху доня Сакрамента. Жените с вътрешното си чувство улавят какво въздействие оказват върху своите поклонници.
Възхищението на дон Мигел изпълни сърцата им с радост.
— Как ме намирате, братовчеде? — запита го доня Сакрамента и кокетно се наведе към него.
— Много красива — глухо прошепна младежът.
— Жената не трябва да бъде твърде красива за този, който я обича — възрази лукаво младото момиче. — Днес не сте много любезен, братовчеде.
— Защото се страхувам — промълви тъжно той.
— Страхувате се? А от какво? Кажете, моля ви — запита кокетно тя.
— От вашата красота, която изгаря сърцата, братовчедке.
Тя леко сви рамене:
— Боже мой, толкова сте скучен и нелюбезен — изрече с презрение Сакрамента.
— Защо го измъчваш така? — намеси се Хесусита. — Ще го подлудиш с измислиците си.
— Не зная какво му е днес — той просто е непоносим — отвърна Сакрамента с раздразнение в гласа.
Младежът пребледня и докосна с ръка гърдите си, сякаш внезапно бе почувствувал болка в сърцето.
— Вие сте жестока, Сакрамента — извика той. — Добре, няма повече да ви дотягам с моето присъствие. Идете на празника без мен. Там ще намерите достатъчно кавалери. А аз се отказвам от надеждата да спечеля вашето разположение.
— Както ви е угодно, братовчеде — отвърна девойката, като се усмихваше. — Нали сам казахте, че там ще има достатъчно кавалери? Надявам се те да бъдат по-вежливи от вас.
— Да, да — прекъсна я гневно дон Мигел, — уверен съм, че ще намерите немалко почитатели. Навярно в тяхното число ще бъде и дон Ремиго Диас, който естествено ще се радва на най-голям успех.
— И така да е — възрази младото момиче, — нима смятате, че имате право да се противопоставите на това?
— Няма да се противопоставям, Сакрамента — отговори той с необичайно груб глас, — аз просто ще го убия!
— Ще го убиете? — извика момичето.
— Да, ще го убия, защото го обичате и защото вашето дяволско кокетство ме влудява.
При тия думи Сакрамента пребледня.
— О — прошепна тя, — неблагодарни безумецо! Какви основания имате да ме обвинявате в това?
— Малко ли са?… Вие жестоко си играете с мен. Хрумне ли ви да се позабавлявате, подхранвате надеждата ми, а после…
— Е? — проговори тя.
— После внезапно променяте отношението си и изпитвате някакво жестоко удоволствие безпощадно да я разбиете и да ме накарате да се почувствам най-нещастният сред хората… Но не — напразно съм се залъгвал, превръзката най-сетне падна от очите ми и сега ясно виждам, че съм се заблуждавал…
Девойката го слушаше замислено, привела глава и машинално си играеше с цветчето, което държеше в ръка.
— Това е истина — прошепна тя. — Аз излъгах надеждите ви, макар че не съм ви поощрявала с нищо. Аз, как да ви кажа… като че ли не забелязвах…
— Най-после признавате! Значи признавате, Сакрамента, че съм ви безразличен! Уверен съм, че ако ви помоля, не бихте ми дали за спомен дори цветчето, което така нехайно късате с пръсти… Нали така?
Сакрамента се извърна леко и като хвърли изпод вежди продължителен поглед към младежа, с усмивка на ангелска доброта му каза:
— Да, бих отказала да изпълня молбата ви, дон Мигел.
И в същата минута цветето се изплъзна от ръката й и падна в краката на младия човек.
Докато той се навеждаше да го вземе, момичетата избягаха като подплашени гълъбици, заливайки се от смях.
— Ах — извика младежът, грейнал от радост, и обсипа цветето с целувки. — Тя ме обича! Боже мой! Тя ме обича! Цветето е знак — добави той. — Да дадеш или да позволиш да го вземат — това е признание, че обичаш! О, колко съм ти благодарен, малко диво цветенце!.. Ти ми вдъхваш надежда и ме връщаш към живота!..