Леките нрави, които са позор за нашата стара Европа, съвсем не са на мода в Испанска Америка. Там, независимо от свободата, с която се ползуват, младите момичета, колкото кокетни и жадни за ухажване да са, никога не ще дадат повод да бъде накърнена с нещо безупречната им репутация.
Когато музикантите засвириха ла пентера, всички очи се обърнаха към Сакрамента и Хесусита, но те продължаваха да стоят спокойни и не показваха с нищо, че смятат да вземат участие в танца. Така изминаха няколко минути. Дон Гутиерес разговаряше шепнешком с дъщерите си и ги съветваше да не изпускат случая да се повеселят.
Сакрамента нерешително отправи поглед към дон Мигел.
В тази минута млад елегантен мъж излезе от тълпата и се отправи към дон Гутиерес, като го поздрави с вежлив поклон. Той беше на не повече от двадесет и пет, двадесет и осем години. Чертите на лицето му бяха благородни и правилни, а изражението високомерно и малко презрително. Черните му очи блестяха с мрачен огън и хвърляха надменен поглед към тълпата, която го наблюдаваше.
— Сеньор дон Гутиерес де Леон — каза той с мелодичен глас, като се стараеше да съблюдава всички правила на учтивостта, — нима няма да бъдем удостоени с щастието да видим сред танцуващите сеньорити и вашите дъщери?
— Сеньор дон Рамон Армеро — отговори със същия вежлив тон дон Гутиерес, — всичките ми увещания останаха напразни, може би вие ще успеете да ги убедите.
— Чувате ли какво казва баща ви, сеньорити? — обърна се младият човек към девойките, като се поклони. — Нима фандангото на Малибран и Манансиал[4] ще затъмнят фандангото на Меделен! Не забравяйте, че единствено вие можете да ни спечелите победата.
Дон Мигел трепна, като видя дон Рамон. Веждите му се навъсиха. Погледите на двамата мъже се кръстосаха и мълчаливо си казаха, че са врагове.
Дон Рамон се извърна с презрителна усмивка. Дон Мигел сведе очи, за да не се забележи святкащият в тях гняв…
— Защо наистина не желаете да изпълните една толкова справедлива молба? — тъжно проговори той. — Смилете се най-сетне, сеньорити, и потанцувайте, щом толкова ви молят за това.
Сакрамента леко побледня и погледна дон Мигел с израз на тъжен упрек. След това размени шепнешком няколко думи със сестра си и каза:
— Добре, аз ще танцувам. Вашата ръка, дон Мигел!
— А вие, сеньорита? — запита дон Рамон, като се обърна към Хесусита и й предложи ръката си.
— Аз ще гледам — сухо отговори тя.
Младият човек с досада прехапа устни, поклони се почтително на девойката и се отдалечи.
Дон Мигел взе ръката на Сакрамента, леко трепереща в неговата, и я заведе до естрадата. Тя се качи, съпроводена от гръмогласните възторжени викове и ръкопляскания на тълпата, която се притискаше все по-близо до мястото за танцуване.
Цигулките и китарите гърмяха с все по-голяма сила и подканваха танцьорките да не се бавят.
При първите стъпки на младото момиче, сякаш по някаква мълчалива уговорка, от всяка страна на естрадата се образуваха две групи зрители: начело на първата стоеше дон Рамон, а на втората — дон Мигел.
Испанските танци съществено се различават от нашите — подобно на древните танци, те имат символичен характер, запазен, изглежда, само от иберийската раса. Тази особеност се изплъзва от повърхностния наблюдател и само внимателното око може да вникне в неговата същност.
Сакрамента бе танцувала вече няколко минути, когато дон Рамон сне шапката си и като се поклони учтиво на девойката, й я подаде.
Почти веднага дон Ремиго пристъпи напред и също подаде шапката си, която тя взе, продължавайки да танцува, като държеше по една шапка във всяка ръка и се усмихваше.
Аплодисментите се удвоиха.
Тогава дон Мигел направи крачка напред и като сне своята шапка, деликатно я сложи на главата на братовчедка си.
Дон Рамон хвърли на съперника си предизвикателен поглед, развърза своя копринен пояс и го наметна върху рамото на девойката, която продължаваше неуморимо да танцува.
На предизвикателния поглед на дон Рамон дон Мигел отвърна с презрителна усмивка, развърза ремъка на шпагата си и препаса през рамото на Сакрамента оръжието с пояса.
Странно зрелище представляваше тази девойка, танцуваща, без да изпуска от ръцете си подадените й неща.
Изведнъж дон Рамон извика с пронизителен глас: