— Внимание!
Музикантите в миг замлъкнаха.
Тогава дон Рамон започна да пее, но не с думите на романса, а импровизация, в която възхваляваше красотата на очарователната танцьорка.
Когато привърши, на естрадата се качи дон Мигел.
— А сега чуйте мен! — извика той с не по-малко повелителен глас и също започна да пее.
По такъв начин младите мъже се замерваха с куплети в продължение на няколко минути.
Най-после Сакрамента, победена от вътрешното вълнение и твърде уморена от продължителния танц, спря и отиде при баща си, който следеше с жив интерес тази сцена.
Изведнъж настъпи тишина. Предстоеше откупуването на залозите, с които бе украсена девойката.
Според обичая за всеки залог трябваше да се заплати по едно медио.
Мъжете побързаха да изпълнят тази последна част от програмата и откупиха от Сакрамента своите вещи.
— За бога, дон Мигел! — с ирония изрече дон Рамон. — Каква великолепна шпага имате! С удоволствие бих я заменил за моя нож.
— Сеньор — отвърна дон Мигел с очарователна усмивка. — Няма нищо по-лесно от това — ще трябва само да ми я отнемете.
— Извинете, сеньор — намеси се едно трето лице, което до този момент не се забелязваше сред тълпата. — Позволете ми аз да разреша спора. Вие сте чужденец, докато аз живея в Меделен вече близо две години и — за бога — искам фандангото да завърши добре.
Непознатият измъкна своето мачете и го забоде в земята между двамата.
— Ура! Дон Луис Морен! Да живее Франция! — завикаха зрителите.
Неочаквано появилият се дон Луис Морен, по-точно Лун Морен, знаменит горски скитник, бе на около четиридесет години, висок, сух, с ъгловати черти на лицето, с енергично и приветливо изражение.
Той, изглежда, беше добре известен на всички и се ползваше с всеобщи симпатии.
— Ще ме извините, сеньори — продължи горският скитник, — че си позволявам да се бъркам във вашите работи, но ще се осмеля да се позова на всички присъствуващи и съм убеден, че те също ще ми признаят изключителното право аз да завършва караницата.
Тълпата, така неочаквано призована за свидетел, отговори с оглушителни викове и нестихващи аплодисменти.
Дон Рамон вежливо се поклони на французина:
— Макар да сте чужденец, сеньор, като постоянен жител на Меделен вие имате преимуществото да се биете с мен и аз от сърце приемам вашето предизвикателство.
Въпреки горещото желание на дон Мигел да премери силите си със своя съперник зрителите не се съгласиха и той по неволя трябваше да отстъпи.
— Сеньор дон Мигел — със странна настойчивост му каза французинът, — знаете, че според установения обичай именно така трябва да завърши фандангото, за да докажем на танцьорките уважението, което те напълно заслужават. Аз представлявам жителите на Меделен, които не могат да не се чувствуват оскърбени от грубото поведение на този кабалеро. Позволете ми да му дам един напълно заслужен урок. Бъдете спокоен, ще се видите с него отново — давам ви думата си, че сам ще ви срещна лице в лице.
Докато французинът говореше, дон Рамон почервеня, хапеше устни от яд и правеше неимоверни усилия да обуздае гнева си.
— Да свършваме по-скоро с това, сеньор — извика той, — и внимавайте да не получите вие урока, който така самоуверено обещавате да ми дадете!
— Съмнявам се, сеньор — възрази спокойно французинът. — Вие влагате гняв в това, което би трябвало да бъде само борба на вежливост. Твърде сте възбуден. Жал ми е за вас, но ще бъдете победен. Е, какви са условията на двубоя?
— До първа капка кръв! — закрещя едновременно тълпата.
— Добре! До първа капка кръв! Бъдете по-внимателен, дон Рамон — продължи французинът насмешливо, — защото, ако ви раня, вашето мачете ще премине у мен.
— Все още не е в ръцете ви! — гневно възрази испанецът.
— Работа за две-три минути, сеньор — с усмивка отвърна французинът.
Дон Гутиерес и дъщерите му според обичая не можеха да напуснат естрадата.
Двамата противници заеха стойка и си размениха церемониалните поклони.
Дуелът с мачете съвсем не е шега. Това оръжие няма дръжка за защита на ръката и ако не се внимава, един ловко нанесен удар може да й отреже пръстите.
За щастие мексиканците, макар и твърде храбри, имат доста смътна представа за фехтовката и по време на дуелиране, което се случва твърде рядко, разчитат повече на ловкостта, отколкото на познанията си по фехтовка.
Тук трябва да отбележим, че във вътрешните провинции на Мексико дуелът е забранен и се наказва строго. Ако се скарат двама души, в двубоя се използва само нож, не особено опасен поради ловкостта на съперниците и умението им да се предпазват.