В тази част на Централна Америка, гдето герилеросите бяха пълноправни господари, единственият закон беше силата и тук тържествуваше терорът.
Не беше трудно да се предположи, че двамата мъже, въпреки ексцентричните си облекла, принадлежат към някоя от разбойническите банди, подвизаващи се в околностите на Вера Крус.
— По дяволите и тази среща, и оня, дето ни я определи тук! — извика в един момент единият от непознатите и тъй силно удари карабината си в пода, че кръчмарят вдигна глава и зашари с изплашен поглед наоколо.
— Потърпи още малко, драги приятелю — опита се да го успокои другият. — Сигурно нещо е попречило на човека.
— Учудвам се как можеш да си толкова равнодушен! — продължи събеседникът му. — По дяволите! До смърт ми е скучно да седя със скръстени ръце. Поне да се занимаваме с нещо…
— С какво?… Дори една партия монте не можем да изиграем — отвърна Карнеро усмихнат, — почти еднакво силни сме.
— Тъй е — съгласи се Педросо. — Вече ми се повдига от това пиво, а в същото време не смея да пийна нито мескал, нито рефино, щото трябва да запазим хладнокръвие, в случай че…
— Шшшт! — прекъсна го Карнеро и сложи напреки пръст на устните си. — Тук и стените имат уши.
— Вярно е, друже. Но тогава предложи… измисли нещо…
— Чакай, сетих се с какво можем да запълним времето си.
— С какво? Хайде, казвай, де!
— Щом не можем да играем само двамата, какво ни пречи да поканим нашия домакин да се включи в играта? Той, изглежда, скучае не по-малко от нас… Дори спи от скука, горкият, и една партия монте би го разсънила.
— Ха! — усмихна се Педросо. — Това е чудесна идея!.. Само че на какво ще играем? За всяка игра трябва стръв.
— Я чакай — прекъсна го пак другият, хващайки го за ръката. — Чувам стъпки навън. Май идва още един партньор.
Пред вратата спря конник. Той скочи на земята, завърза коня за стълба отпред и влезе в кръчмата.
Новодошлият тръгна към двамата индианци, кимна им небрежно и се настани на масата срещу тях; след това заудря с юмрук по масата, за да повика съдържателя.
Кръчмарят отвори очи и намусен, че трябва да стане от мястото си, запита непознатия какво желае.
— Ананасово пиво — отвърна му онзи. — Само че веднага, защото бързам.
— Всяко нещо си иска време — замърмори съдържателят.
Той най-сетне стана и без да спира да си мърмори, остави на масата поръчаното питие и побърза да си седне на мястото.
Непознатият, правейки се, че не забелязва грубото отношение на кръчмаря, изпи на един дъх две поредни чаши пиво, после извади от джоба си цигара и палило, направи огън, запали цигарата си и изпусна голям облак сив ароматичен дим.
През цялото време индианците крадешком следяха всяко негово движение.
Непознатият нямаше повече от трийсет години. Беше висок на ръст, строен, с бързи и изящни движения; имаше красиво и мъжествено лице, което говореше, че е храбър и изключително честен човек.
Беше облечен във великолепен селски костюм от северните провинции. Елекът му, обшит със златни галони, не беше закопчан и откриваше риза от фина батиста и жълта копринена връзка, чиито краища бяха събрани в халка, украсена със скъп брилянт. Панталоните му бяха стегнати в кръста с крепдешинов колан със златни ресни. Носеше високи ботуши от телешка кожа, завързана под коляното с изтъкан от сребро шнур; от токовете им стърчаха големи мексикански шпори. Плащът му бе обшит със златни кантове и седеше небрежно метнат на плещите му, а на главата си носеше разкошна сламена шапка. Дълга шпага със златна гравирана дръжка висеше на лявото му бедро, а в пояса му бяха втъкнати два шестцевни револвера; от десния му ботуш се подаваше дръжка на нож.
Така въоръжен, непознатият можеше да влезе в бой с няколко противника едновременно.
Седлото на коня му, вързан пред вратата, бе цялото покрито със сребърни украшения; от едната му страна висеше връзка въжета, а от другата — карабина с богата златна резба.
— Хм! — прошепна Педросо. — Този е чужденец.
— Да, струва ми се, че е от централните провинции — отвърна също тъй тихо приятелят му.
— Трябва да е някой богат чифликчия от вътрешността, пристигнал за Меделенските празненства.
— Да се опитаме ли да узнаем това?
— Как?