— Далеч ли сме от Мексико, сеньор? — запита Сакрамента.
— Вече не сме далеч, сеньорита.
— А кога ще пристигнем? — полюбопитствува Хесусита.
— Ако не се случи нещо непредвидено, ще бъдем там след три дни, сеньорита.
— Толкова дълго! Но, моля ви, кажете, сеньор, смятате ли, че тук ни заплашва някаква опасност?
— Абсолютно никаква, сеньорита, още повече че сме достатъчно много — отвърна той, като се усмихна.
— Ами салтеадорите? — попита Сакрамента, като че ли предчувствуваше дебнещата ги опасност.
— Салтеадорите са твърде достойни хора, сеньорита, и аз съм убеден, че те ще се постараят да не ни причинят и най-малкото зло.
— Уверен ли сте в това, сеньор? — запитаха едновременно и двете.
— Давам ви честната си дума… Освен това салтеадорите, за които толкова много се говори, съвсем не са толкова страшни, колкото ги представят. Разчитайте на мене, сеньорити, и не се страхувайте от нищо. Дори и да се осмелят да ни нападнат, повярвайте, ще съумея да ги поставя на мястото им.
Успокоени, младите момичета се развеселиха, разговорът премина на други теми и закуската продължи.
Но за пътниците закуската никога не продължава дълго. И сега тя отне само около десет минути.
Сутринта бе великолепна. Полегатите лъчи на слънцето осветяваха планините, покрити със зеленеещи се гори. Над тях се извисяваше снежният връх на Орисаби, очертан сред синеещата далечина на хоризонта.
Групата вървеше по тясна пътека, виеща се край дълбоки пропасти, откъдето се надигаха гъсти пари. Тук започваха знаменитите клисури Лас Кумбрес.
Дон Луис, дон Гутиерес и неговият племенник вървяха начело на групата.
Младите момичета бяха на тридесет крачки зад тях и не можеха да чуят разговора им.
Дон Луис подозрително се огледа наоколо, като че ли искаше да се убеди, че са само тримата, и започна с тон, който ясно показваше колко сериозен ще бъде разговорът.
— Ето това е Лас Кумбрес, сеньори — започна французинът. — След два-три часа най-много ще бъдем обкръжени от салтеадорите.
— Какво говорите, дон Луис — възкликна с безпокойство дон Гутиерес.
— Казвам истината, сеньор. Ето, погледнете в тази посока — протегна ръка французинът, — виждате ли онзи издаващ се напред нос, целия покрит с гора?
— Да, виждам го добре. Намираме се на не повече от три мили от него.
— За нас, поне засега, това няма никакво значение… Исках само да ви кажа, че в тази гора в момента има засада от около тридесет салтеадори, които ни причакват.
— По дяволите! Нима е истина?
— В това съм напълно убеден.
— Да, да — проговори дон Мигел, като поклати угрижено глава. — Зная това място. Именно тук те винаги устройват засади.
— Този нос, по-точно казано този указател, прелива в съседните скали и усои и образува едно твърде голямо, гъсто обраснало пространство, което приютява и добре прикрива салтеадорите.
— Но ние сме петнадесет смели, ловки мъже и ми се струва, че ще съумеем да се справим — каза дон Гутиерес.
— Изслушайте ме внимателно, сеньор. Истина е, че сме петнадесет души, но не сме чак толкова смели. А като се изключат от тях и предателите…
— Предатели? — извика дон Мигел.
— Аз зная кои са — спокойно отговори дон Луис.
— И още никого не сте простреляли в главата?
— Това няма да им се размине. Имам си планове за тях. А сега да продължа… След като извадим предателите, ще трябва да извадим и страхливците.
— О! — промълви дон Гутиерес.
— За Бога, сеньор — каза французинът, смеейки се, — позволете ми да забележа, че се учудвам на вашата наивност… Взели сте със себе си петнадесет слуги и си въобразявате, че те са ви безусловно предани и охотно ще се оставят да ги убият заради вас… А защо? Това би било прекалено глупаво от тяхна страна. Предаността в тази страна, пък и навсякъде, не е нищо друго освен капитал, вложен с голяма лихва. Каква изгода ще имат вашите пеони, ако се оставят да ги избият заради вас? Не разчитайте прекалено много на тях. Може би около шестима не ще побегнат и ще изпълнят своя дълг… Добре! Шестима и ние тримата — това прави всичко девет души… Нима сериозно мислите, че девет души ще успеят да надвият тридесет опитни салтеадори? Не допускам да сте забравили, че с нас пътуват две жени, които трябва да бъдат спасени на всяка цена. При такива условия би било безумие да се мисли за съпротива, а аз ви смятам за достатъчно разумен.
— В такъв случай какво трябва да направим, за Бога?
— Ето това е въпросът. Аз самият вече няколко часа си блъскам главата да измисля нещо, но не ми се удава. Час по-бързо трябва да намерим изход, защото твърде скоро ще се озовем в устата на вълка…