— Какво трябва да се направи? — едновременно запитаха двамата мъже, силно разтревожени.
— Засега още не зная… Нека поразсъдим по-спокойно… Но още сега искам да ви попитам: бихте ли ме упълномощили да действувам от ваше име?
— Разбира се — бързо отвърна дон Гутиерес.
— Тоест — продължи французинът, — вие ми предоставяте пълна свобода да действувам за общите интереси и предварително ще приемете да постъпвам така, както аз преценя за необходимо?
— Да.
— Това вече ме улеснява. И ще потвърдите всички задължения, които бих поел от ваше име?
— Кълна ви се!
— Само преценете какво ще обещаете, дон Луис — каза с глух глас дон Мигел. — Ще трябва да избавите моите братовчедки от всякакво оскърбление.
— Ще се постарая, макар човек да няма право да обещава повече от това, което знае, че може да изпълни. Но кълна ви се, дон Мигел, че съм готов да умра, но да не допусна който и да е салтеадор да докосне с върха на пръстите си вашите братовчедки.
— Благодаря ви, дон Луис — с развълнуван глас изрече дон Мигел, като му протегна ръка. — Зная вашето благородно сърце и ви се доверявам.
— Ето какво трябва да направите според мен, сеньори: постепенно забавете хода на кервана, така че между вас и мен да има поне сто крачки; дръжте оръжието си готово, в случай че се наложи да се сражаваме, но не предприемайте нищо, преди аз да ви наредя. Иначе ще загинем… Веднъж започне ли бой, нищо няма да ни спаси. Решено, нали?
— Във всичко ще ви се подчиняваме.
— Добре. А сега разчитайте на Божията милост! Не забравяйте какво ви казах и ме оставете да вляза право в капана.
След това той махна с ръка, запали пура и като пришпори коня си, бързо се озова доста далеч от испанците, които възпираха своите коне, за да дадат на кервана време да ги доближи.
Глава VIII
Салтеадорите
Дон Луис продължаваше да язди бързо напред и с всяка минута все повече и повече се приближаваше до мястото, където салтеадорите бяха устроили засадата.
Лицето му бе спокойно и безгрижно. Никому не би хрумнало в главата, че този човек, който с такова блаженство пушеше пурата си, знаеше отлично каква опасност го дебне напред и даже би могъл да покаже къде точно ще се появи.
Французинът, забравихме да споменем това, беше въоръжен от главата до петите: дръжките на два шестцевни револвера се подаваха от кобурите на седлата; два също такива револвера бяха затъкнати в пояса му; на портупея му висеше дълга шпага, а в ботуша му бе пъхнат нож; към седлото бе прикрепена двуцевна карабина със забоден на нея щик като сабя — с една дума, почти в един миг би могъл да даде двадесет и шест изстрела, без да смятаме хладното оръжие.
Испанците тревожно следяха приближаването на французина, който вече се намираше на незначително разстояние от засадата.
Щом дон Луи стигна до указателя, на няколко крачки пред него изведнъж се появи елегантно облечен конник върху прекрасен породист кон. Лицето му бе закрито от черна кадифена полумаска.
— Извинете, кабалеро — вежливо проговори непознатият, — ще бъдете ли така добър да ми дадете огън?
— С най-голямо удоволствие, кабалеро — отвърна французинът, без да се смущава. И като спря коня си, подаде пурата на непознатия.
Той я взе и запали своята.
В това време дон Луис се любуваше като познавач на коня на непознатия.
— Какъв прекрасен кон имате, кабалеро! — рече той. — Искрено ви поздравявам, че го притежавате.
— Да, не е лош — отговори непознатият, докато връщаше пурата, покланяйки се.
— Точно такъв кон съм мечтал да имам — продължи дон Луис.
— Вярвам ви, кабалеро, но преди това, извинете, бих желал да ви задам един въпрос, ако ми позволите.
— На вашите услуги, кабалеро — каза французинът, като се поклони учтиво.
— Вие навярно сте от групата пътници, която приближава насам?
— Да, сеньор, пътувам с тях.
— Така и предполагах. Но защо тогава сте се отдалечили толкова от другарите си?
— За това има много причини, кабалеро — усмихнато отговори дон Луис.
— Ще бъдете ли така добър да ми ги съобщите, сеньор?
— Защо не? — каза французинът все така усмихнат. — Първо, исках да се срещна и да преговарям с вас, сеньор.
— Да преговаряте с мен? — учуди се непознатият. — Навярно се шегувате?
— Ни най-малко, уверявам ви.
— Нима сте знаели, че ще ме срещнете тук?
— Да, сеньор — отговори французинът натъртено, — и не само вас, но и съпровождащите ви конници, които кой знае защо така упорито се прикриват, вместо да се появят.