Непознатият го изгледа внимателно.
— Очевидно сте твърде смел човек, сеньор.
— Всякога са ми го казвали, кабалеро.
— Е, щом сте знаели, че ще ме срещнете, и щом желаете да говорите с мен, аз ви слушам, сеньор.
Дон Луис вдигна дясната си ръка.
Пътниците спряха.
— Какво правите, сеньор? — запита непознатият.
— Давам знак на моите приятели да спрат, за да можем да поговорим свободно.
— Е, ами ако аз бях заповядал на моите спътници да се появят? — запита той след това.
— По всяка вероятност биха изпълнили заповедта ви, но каква полза ще имате от това? — безгрижно отвърна дон Луис.
— Чакам да ми обясните — каза непознатият.
— Разбира се, сеньор. Но преди това позволете ми да ви попитам нещо. Нали не греша, като ви смятам за водач на тези достойни кабалерос, които се крият в гъсталака?
— Предположете, че е така — отвърна непознатият.
— Простете, но бих желал да съм сигурен в това.
— Е, добре, аз съм водачът на тези кабалерос.
— Вие сте четиридесет души, нали?
— Ние сме точно двадесет и пет… Може би ви се струва, че сме твърде малко?
— Може би… Вярно, ние сме само петнадесет, но затова пък отлично въоръжени, както виждате.
— Това не е зле.
— Така е, нали? Но въпреки това бих желал, ако е възможно, да избегнем стълкновението.
— Всеки припечелва хляба си, както умее, сеньор. Лоши времена настанаха.
— Да, търговията върви зле… Именно заради това искам да ви направя едно предложение.
— Предложение?
— Кълна се в честта си, да. Надявам се, че не държите непременно да се сражавате с нас.
— Ако това може да се избегне…
— Разбира се. Ето как стоят нещата: ние сме петнадесет души…
— Това вече го казахте.
— Точно така. Ще ви дам по унция и половина за всеки пеон, което прави осемнадесет унции.
— А за господата?
— По пет унции за всекиго.
— Значи всичко двадесет и три унции?
— Да. Това е доста солидна сума.
— Смятам, че е малко.
— Чух отлично думите ви, но признавам си, не разбирам как може да намирате такава сума за недостатъчна.
— Защото не включихте откупа за дамите.
— Наистина, съвсем бях забравил за тях. Ще получите още двадесет унции за двете дами.
— Има и още нещо.
— Какво?
— Натоварените мулета.
— Хм. Събрали сте доста подробни сведения.
— Прав сте, сеньор.
— Това е съвсем очевидно… Готов съм да прибавя още седем унции за мулетата и с това целият откуп става петдесет унции. Това вече е доста значителна сума.
— И все пак недостатъчна.
— Какво? И петдесет унции ли ви са малко?
— На мен са ми нужни сто унции — невъзмутимо заяви непознатият.
— Знаете ли какво ще ви кажа? Проявявате прекалено големи претенции.
— Така ли мислите?
— Да.
— Позволявате си да мислите така, защото забравяте най-главното: че ако поискам, мога да завладея цялото ви имущество.
— Такава стъпка ми се вижда твърде рискована, сеньор — студено забеляза французинът, — но за да ви докажа желанието си да свършим цялата работа мирно, ще изпълня искането ви. Ще получите сто унции.
— Кога?
— След десетина минути. Или ви се виждат твърде много?
— Не, съгласен съм. Но преди да приема окончателно предложението ви, трябва да се посъветвам със своите другари.
— Защо не, посъветвайте се, сеньор.
— Не се ли боите от тях?
— Забравяте, сеньор — каза французинът, свивайки презрително рамене, — че разполагам с двадесет и шест изстрела, а вие сте всичко двадесет и пет души.
Тази дързост беше напълно в мексикански дух и се поправи на непознатия.
— Добре — каза той, — вие сте истински мъж.
Дон Луис мълчаливо се поклони.
Салтеадорът плесна два пъти с ръце и почти за миг група мъже, маскирани и добре въоръжени, възседнали хубави коне, излязоха от гората и заобиколиха своя предводител.
Французинът се отдръпна настрана, за да не пречи на съвещанието.
Водачът им предаде предложението на дон Луис.
Доколкото французинът можеше да съди по жестовете и изражението на лицата им, салтеадорите отказваха да приемат тези условия. Той вече се готвеше да даде знак за нападение и същевременно проверяваше дали оръжието му е в изправност, ако се наложи да действува.
Междувременно препирните, изглежда, започваха да стихват. По-голямата част от салтеадорите се присъединиха към водача си.