Само двама упорствуваха и продължаваха да държат на своето.
Началникът ги накара да замълчат, после се приближи към дон Луис.
— Съгласни сме — каза той. — Къде са парите?
— Сега ще ги донеса.
— Вървете и се върнете колкото може по-бързо, в противен случай не отговарям за нищо.
— А аз отговарям за всичко — отвърна французинът с подигравателен тон.
После обърна коня си и в галоп се отправи към пътниците, които с тревога очакваха резултата от преговорите.
— Е, какво направихте? — запитаха го дон Гутиерес и дон Мигел, когато стигна до тях.
— Всичко е уредено — отвърна французинът, — но за съжаление ще ви струва скъпо.
— Глупости! — извика дон Гутиерес. — Само да се отървем от тях.
— Съгласен съм с вас.
— Значи те приемат да вземат откуп? — попита дон Мигел.
— Да, но е твърде голям — сто унции.
— Бих дал четворно повече, само да се измъкнем невредими — каза весело дон Мигел.
— Давайте ги по-бързо. Те с нетърпение чакат парите.
Двамата мъже забъркаха в джобовете си и му дадоха исканата сума. Отрядът тръгна. Дон Луис вървеше напред.
Салтеадорите се бяха наредили в полукръг около своя предводител.
— Ето уговорената сума — каза французинът и връчи пълната със злато кесия. — Направете си труда, сеньор, да ги преброите.
Непознатият взе кесията и започна да брои.
Докато бе зает с това, няколко души от окръжаващите го шепнешком разговаряха помежду си, после изведнъж се нахвърлиха върху пътниците със саби и пистолети.
— Измамени сме! — извика дон Луис и стреля с револверите си срещу нападателите.
Пътниците се стараеха да се държат твърдо и се приготвиха за защита.
Стълкновението ставаше неизбежно. За щастие в този момент се намеси водачът. Той застана смело между двата отряда и като се обърна към другарите си, извика със строг глас:
— Какво означава това, войници? Нима искате да опетните своята чест, като погазите дадената дума? Назад! Заповядвам ви! Ще убия като куче всеки, който се осмели да не се подчини!
Бандитите отстъпиха.
Един от тях лежеше на земята. Той не беше ранен. Дон Луис стреля в коня му и благородното животно повлече конника със себе си, стоварвайки го почти в краката на французина.
При падането връзките, които прикрепяха маската му, се скъсаха и тя се смъкна от лицето му.
— Ооо! Сеньор дон Рамон Армеро! — каза французинът, като се усмихна подигравателно. — Бог ми е свидетел, за мен е голямо удоволствие да ви видя пак. Бях уверен, че това сте именно вие. На вас обаче пак не ви провървя. Вторият опит, сеньор, излезе също така неудачен, както първият. Съгласен ли сте с мене?
Дон Рамон — това бе действително той — нададе яростен вик и като скочи мигновено, като тигър се хвърли с нож в ръка върху дон Луис.
Французинът обаче явно знаеше какъв човек има насреща си и беше нащрек. Тозчас освободи крака си от стремето и с един удар на ботуша си събори злодея на земята. Той се свлече и притихна като мъртъв.
В това време водачът на салтеадорите се приближи до французина.
— Сумата е точна, сеньор — каза той. — Можете да продължите пътуването си, но ви предупреждавам, не предприемайте ново нападение — това ще ви струва скъпо.
— Сеньор, не аз нападнах. Само се защитих. Но и вие, повярвайте ми, не се опитвайте да ме заплашвате — не ще ви се размине леко.
Измежду редовете на салтеадорите се чу ропот.
— Смятате ли — прокънтя гласът на французина, — че ако бях сам, щях така безропотно да си платя откуп? Кълна се в Бога, никога не бих сторил това и със сила щях да си пробия път, за да продължа.
— Престанете да се хвалите, кабалеро. Сбогом! — сухо отвърна салтеадорът.
Дон Луис презрително сви рамене и не отговори.
— Напред! — извика той на пеоните.
Те подкараха мулетата.
Французинът гледаше как се източиха пред него. Когато всички изчезнаха зад завоя и той остана сам сред салтеадорите, струпали се на няколко крачки от него, извади револверите си и извика силно:
— Е, време е да си вървя, разбойници! Няма ли някой да се опита да ме спре?
Никой не отговори.
По даден от водача им знак те обърнаха конете си и в галоп потеглиха към гората, сякаш потънаха в нея.
Дон Луис се разсмя.
— Колко жалко, че с нас имаше жени! Така ми се искаше да дам урок на тези негодяи!
След това пъхна револверите в кобурите и се отдалечи, поглеждайки от време на време назад, сякаш да се убеди, че салтеадорите наистина повече няма да ги безпокоят.
Когато и той на свой ред изчезна от погледа на разбойниците, откъм гората излезе крадешком един човек и оглеждайки се предпазливо, приближи към дон Рамон, когото салтеадорите бяха изоставили прострян на земята. Мъжът го повдигна, метна го на гърба си, постави го под едно дърво и грижливо започна да го свестява.
Това беше капитан дон Ремиго Диас.
Не мина много време и дон Рамон отвори очи.
— О, вие ли сте, дон Ремиго? — попита с неуверен глас. — Благодаря ви за грижите.
— Не си струва да се говори за това, сеньор. Приятелството ме задължава.
— А къде са останалите?
— Кой ги знае! Щом си разделиха получения откуп, се пръснаха в различни посоки.
— И ме изоставиха?
— Да! Но аз се сетих за вас и се върнах.
— Още веднъж ви благодаря, дон Ремиго. Няма да забравя помощта, която ми оказахте сега. Какво стана с проклетия французин?
— Отиде си спокойно, като че ли е тръгнал на разходка, надсмивайки се над нас.
— Ах, дяволът! Ще му отмъстя дори ако трябва да го преследвам до самия ад!
— Не забравяйте, че е твърде опасен противник и ще ни причини немалко неприятности.
— Да, да, той е смел — отвърна дон Рамон със зловеща усмивка, но нали знаете, че малката коралова змия убива ягуара? Аз ще убия дон Луис Морен.
— Значи няма да се върнем във Вера Крус?
— Не, хиляди пъти не, във всеки случай не преди да си отмъстим.
— Ще ви напомня, че сега дон Луис отива в Мексико, а къде смята да отиде оттам, не е известно.
— Затова пък аз зная. Но се надявам, че не ще му се удаде да напусне Мексико.
— Дано ви чуе небето, драги сеньор. Бих отстъпил мястото си в рая, което, надявам се, ми се полага, само и само да успеем да осъществим това, което сме замислили. Но в Мексико ще се озовем сред привържениците на изменника Мирамон и трябва да приложим цялата си хитрост, за да не ни открият.
— Бъдете спокоен за това. Аз съм достатъчно богат и имам много приятели там.
— Уви! — въздъхна дон Ремиго. — Аз нямам нито едното, нито другото.
Дон Рамон злобно се усмихна.
Капитанът продължи:
— Какво ще правим сега? Още сме далеч от Пуебла.
— Е, струва ли си да говорим за това? Все някак ще стигнем.
— Така е, но вашият кон е убит, а моят твърде изморен и много бавно ще се придвижваме… Освен това сте ранен… А да, вие ще се качите на моя кон.
— Благодаря. Чувствувам се съвършено разбит. Този негодник ме рани в гърдите.
Дон Ремиго стана, навлезе в гората и след малко се върна, водейки коня си за юздите. После помогна на приятеля си, по-точно на съучастника си, да се качи на коня и бавно поеха в посока към Пуебла.