Когато и той на свой ред изчезна от погледа на разбойниците, откъм гората излезе крадешком един човек и оглеждайки се предпазливо, приближи към дон Рамон, когото салтеадорите бяха изоставили прострян на земята. Мъжът го повдигна, метна го на гърба си, постави го под едно дърво и грижливо започна да го свестява.
Това беше капитан дон Ремиго Диас.
Не мина много време и дон Рамон отвори очи.
— О, вие ли сте, дон Ремиго? — попита с неуверен глас. — Благодаря ви за грижите.
— Не си струва да се говори за това, сеньор. Приятелството ме задължава.
— А къде са останалите?
— Кой ги знае! Щом си разделиха получения откуп, се пръснаха в различни посоки.
— И ме изоставиха?
— Да! Но аз се сетих за вас и се върнах.
— Още веднъж ви благодаря, дон Ремиго. Няма да забравя помощта, която ми оказахте сега. Какво стана с проклетия французин?
— Отиде си спокойно, като че ли е тръгнал на разходка, надсмивайки се над нас.
— Ах, дяволът! Ще му отмъстя дори ако трябва да го преследвам до самия ад!
— Не забравяйте, че е твърде опасен противник и ще ни причини немалко неприятности.
— Да, да, той е смел — отвърна дон Рамон със зловеща усмивка, но нали знаете, че малката коралова змия убива ягуара? Аз ще убия дон Луис Морен.
— Значи няма да се върнем във Вера Крус?
— Не, хиляди пъти не, във всеки случай не преди да си отмъстим.
— Ще ви напомня, че сега дон Луис отива в Мексико, а къде смята да отиде оттам, не е известно.
— Затова пък аз зная. Но се надявам, че не ще му се удаде да напусне Мексико.
— Дано ви чуе небето, драги сеньор. Бих отстъпил мястото си в рая, което, надявам се, ми се полага, само и само да успеем да осъществим това, което сме замислили. Но в Мексико ще се озовем сред привържениците на изменника Мирамон и трябва да приложим цялата си хитрост, за да не ни открият.
— Бъдете спокоен за това. Аз съм достатъчно богат и имам много приятели там.
— Уви! — въздъхна дон Ремиго. — Аз нямам нито едното, нито другото.
Дон Рамон злобно се усмихна.
Капитанът продължи:
— Какво ще правим сега? Още сме далеч от Пуебла.
— Е, струва ли си да говорим за това? Все някак ще стигнем.
— Така е, но вашият кон е убит, а моят твърде изморен и много бавно ще се придвижваме… Освен това сте ранен… А да, вие ще се качите на моя кон.
— Благодаря. Чувствувам се съвършено разбит. Този негодник ме рани в гърдите.
Дон Ремиго стана, навлезе в гората и след малко се върна, водейки коня си за юздите. После помогна на приятеля си, по-точно на съучастника си, да се качи на коня и бавно поеха в посока към Пуебла.
Глава IX
Мексико
Със започването на мексиканската война и особено след превземането на Пуебла Мексико привлече вниманието на журналистите и те един през друг се надпреварваха да поднасят на публиката сведения и описания на този град.
За жалост или поставилите си тази цел журналисти нямаха възможност да събират точни сведения, или пък, което е по-вероятно, не се бяха погрижили достатъчно да ги потърсят, но повечето от данните и описанията са съвсем непълни и съдържат неверни твърдения.
Ето какво разказват старите хроники за този град.
В началото на 1140 година, по времето, когато крал на Гуетсина бил Тецкуко, мексиканците проникнали в тази страна и стигнали до мястото, където е сега Мексико. То съставлявало част от владенията на Акулгуа, владетеля на Атцкапутцалко.
Макар че мексиканците се появили по тези места не в 1140, а едва в 1142 година, американската Венеция започнала в действителност да се заражда от лоното на водата.
Нарочно подчертахме последните думи. В повечето описания се твърди, че градът Мексико е основан близо до езерото Тецкуко, докато по-точно е да се каже сред езерото — това далеч не е едно и също.
Подобно на своята европейска сестра Венеция, с името Мексико се наричало на първо време едно голямо село, съставено от порутени колиби, които служели за временно убежище на бедните рибари. Постоянните нападения на диваците обаче принудили мексиканците, заселили се първоначално разпръснати на многобройните малки островчета, да осъзнаят потребността да се обединят, за да могат да оказват съпротива срещу враговете. Благодарение на храбростта и търпението си успели да си построят наколни къщи и да създадат онези плуващи градини, забележителни по своята неповторимост. В тях те отглеждали зеленчуци, индийски пипер, царевица, от които, заедно с лова на водни патици, се прехранвали.
Смятаме за необходимо също да поправим и грешката, направена от един съвременен писател, който приписва основаването на този град на ацтеките и го нарича Теноктилан вместо Темикститлан, което всъщност е и сегашното название на града.