Единствено мексиканските вертепи се славят обаче с това, че сред тях има представители от различни слоеве и класи на обществото. Там намират приют със стоическо равнодушие и победените от всички партии, които последователно завладяват властта.
Към един от тези вертепи дон Луис поведе дон Мигел.
Градските улици все повече опустяваха. Двамата мъже нарядко вече срещаха закъснели граждани, които бързаха към домовете си и се озъртаха, страхувайки се да не ги срещнат крадци.
Така вървяха около половин час, като се промъкваха по пустите и тъмни улици.
Най-сетне дон Луис зави в мрачна уличка близо до един от каналите и спря пред някаква къща с доста подозрителна външност. Над проядената от червеи врата зад един транспарант се виждаше бледа светлина.
Прозорците бяха осветени, а на двора се чуваше жалният вой на пазещите кучета.
— Тук — каза дон Луис на своя спътник. — Не се учудвайте на нищо. Старайте се незабелязано от другите постоянно да държите с едната си ръка кесията, а с другата револвера, за да сте готов да действувате, ако се наложи.
— Къде сте ме довел?
— В главния вертеп на столицата — прелестно местенце за изучаване на местните нрави — рече иронично той. — Сам ще се убедите.
После по особен начин почука три пъти с дръжката на ножа си върху дървената врата.
Изминаха няколко минути.
Виковете и пеенето, които се чуваха отвътре, внезапно спряха. Настъпи пълна тишина.
Чуха се тежки стъпки, приближаващи бавно. После вратата едва се открехна. Това бе съпроводено с тракането на железа и кънтящия звън на ключове, който можеше да засрами дори един затвор. Това е така, защото в Мексико нощните нападения са толкова чести, че за да не бъдат изненадани, гражданите прикрепват към крилото на вратата желязна верига, която не дава възможност на крадците да проникнат в къщата.
Една глава, омотана с дрипава и омазана шарена кърпа, нерешително се подаде от образувалия се отвор и пиянски глас грубо запита:
— Кои сте вие, дявол да ви вземе?
— Приятели — отговори бързо дон Луис.
— Защо сте се довлекли по това време и безпокоите честните хора, които мирно разговарят с приятелите си? — продължи да мърмори човекът с омотаната глава. — Вървете по дяволите! — И той направи движение, като че иска да затвори вратата.
— Почакай, говедо! — извика сърдито дон Луис. — Нима не можа да познаеш Пантерата?
— А! — проговори човекът, като показа отново изплашеното си лице. — Кой говори тук за Пантерата?
— Аз, глупчо!.. Или вече си се напил дотолкова, че ти е изветряла паметта?
Без да отговори, човекът вдигна фенера и отправи светлината право към лицето на французина.
— Виж ме хубавичко — рече дон Луис. — Надявам се, че най-после ще ме познаеш!
— Дявол да го вземе! Разбира се, сега ви познах, милостиви господарю — отвърна непознатият, като внезапно смени грубия си тон. — Ах! Как ще се изненадат горе!
— Хайде, отваряй бързо и не бъбри толкова! Да не мислиш, че ми е много приятно да разговарям през вратата.
— Веднага, милостиви господарю, веднага… Почакайте малко… Ето, готово — разтвори той широко вратата. — Моля, заповядайте.
— Този кабалеро е с мен — посочи дон Луис младежа и му направи знак да го последва.
— Нека заповяда и той, милостиви господарю, вашите приятели са също добре дошли — поклони се почтително непознатият.
Двамата мъже влязоха вътре и вратата отново бе затворена бързо с железните ключалки.
Намериха се в слабо осветен от догарящото кандило двор. То едва припламваше от време на време, но това ни най-малко не смущаваше дон Луис, който, изглежда, добре познаваше тази къща. Той хвана под ръка дон Мигел и го поведе със себе си.
Като преминаха двора, навлязоха в друг, вътрешен двор.
Тук като в мъгла едва се забелязваше прикрепена към стената стълба, която водеше към горния етаж. Едно мазно въженце, придържано с железни скоби, забити в стената, заменяше перилата.
Голяма лампада, казано по-точно, голяма нощна лампа, поставена под статуетката на гуаделупската Света Богородица, покровителката на Мексико, заместваше фара и изглежда, трябваше да осветява двора и стълбата.
Добре че беше пълнолуние и слабо сияещата луна разливаше обилна светлина, за да може човек да се ориентира, без да рискува да си счупи врата.
Дон Луис пръв започна да се изкачва, за да показва пътя. Той внимателно се държеше за перилата, тъй като стъпалата бяха хлъзгави от покрилия ги зеленикав мъх и изкачването беше опасно даже за привикналия.