Като стигнаха догоре, спряха пред плътно затворена врата, над която висеше табела с ироничен надпис, изрисуван с грамадни букви: «Филантропично общество на приятелите на мира».
Дон Луис спря и като се обърна към приятеля си, прошепна:
— Бъдете внимателен и не се учудвайте на нищо!
— Не се безпокойте за мен — просто отвърна младежът.
«Приятелите на мира» по най-невъздържан начин буйствуваха зад вратата. На площадката ясно се чуваха гръмки песни и проклятия, премесени със звуците на писклива музика, която въпреки старанието на музикантите не успяваше да заглуши глъчката.
Французинът блъсна вратата и влезе, съпроводен от дон Мигел.
Пред очите им се разкри рядко зрелище.
В дъното на голяма зала се намираше естрадата. Десетина музиканти безмилостно измъчваха ушите на присъствуващите, като свиреха на всевъзможни инструменти. Около осемдесет посетители изпълваха останалото пространство. Една част от тях играеха, други пиеха.
Средата на залата бе заета от грамадна овална маса, покрита със зелено сукно. Върху шест завинтени на нея железни свещници горяха свещи. На тая маса се играеше на монте.
Отляво и отдясно на залата имаше още две стаи, много по-малки, предназначени за привилегировани посетители. В първата играеха на лото, а във втората четяха вестници или обсъждаха работата си.
Неочакваното появяване на новите посетители произведе истинска суматоха в залата, където се подвизаваха приятелите на мира. Дълбока тишина мигновено замени предишната врява.
— Надявам се, че нашето присъствие няма да ви притеснява, сеньори — вежливо произнесе дон Луис, като свали шапка и се поклони на всички страни.
— Молим ви, заповядайте при нас, сеньор Франсес — каза един висок черно мустакат негодяй с мрачна външност, облечен в дрипав мундир, с висяща на бедрото му страшна рапира. — Не желаете ли да изиграете едно монте?
— Моля да ме извините, капитане — отговори дон Луис, — но днес за съжаление няма да мога да играя.
— Колко жалко, кълна се в честта си, съвсем съм загазил и разчитах на вашето приятелство, за да се впусна отново в плаване.
— За това не си струва да говорим, драги дон Блас — каза любезно французинът. — Макар и да не съм богат, мисля, че мога да ви отделя един пиастър.
— Вие сте незаменим приятел, дон Луис — извика капитанът с възхищение, — с удоволствие го приемам.
Французинът му подаде пиастъра, раздаде още няколко дребни монети наляво и надясно и като разговаряше приятелски ту с един, ту с друг, неусетно прекоси цялата зала и стигна до читалнята, където побърза да влезе.
В нея имаше само шестима души. Като ги видя, дон Луис направи жест на доволство и прошепна на ухото на приятеля си:
— Работата ни ще се уреди. Познавам отдавна тези хора — те са ловци от пустинята, напуснали равния път на цивилизованата земя… Храбри са като демони, държат твърдо на думата си и не я хвърлят на вятъра.
Като видяха влезлите, ловците ги поздравиха с мълчалив поклон и продължиха… не да четат, защото навярно никой от тях не умееше да чете, а да разговарят.
— А, дон Луис! — каза един от канадците. Той беше висок, строен и силен млад човек с умно лице, характерни черти и добродушно изражение. — Какъв вятър ви довя тук? Бог знае колко години не съм ви виждал.
— Пътувах по крайбрежието, мили ми Безразсъдни — отвърна той, подавайки му ръка.
— Как ви завиждам! — въздъхна тъжно канадецът.
— Нима вие скучаете?
— Аз? — извика той. — Ако продължи така още две седмици, с мен навярно ще се случи някакво нещастие… А за всичко е виновен този скот Сан Армандо!
— Е, стига си мърморил — каза Сан Армандо, като приближи към дон Луис и се поклони. — Скоро ще заминем оттук.
— О, да — заговори третият събеседник, скроен почти по същата мярка като другите двама, — до смърт ми омръзнаха тези мексиканци! Те са много глупави!
— Ето какво, господа — заговори отново дон Луис, — забелязвам, че тук не ви е твърде весело… Сан Армандо, Мечето, Безразсъдни — та вие сте трима смели мъже, а вместо да действува те, оплаквате съдбата си като жени. Какво ви принуждава да седите тук?
— Боже мой, какво! Парите! Тия проклети мексиканци ни ограбиха до дъно… Нямаме нито коне, нито оръжие!
— Това е лошо — поклати сериозно глава дон Луис. — Позволете ми да ви предложа по чаша френско вино… А после ще поговорим. Кой знае, може би ще мога да ви дам някакъв полезен съвет.
— Няма да ви оскърбим с отказ, господин Морен — отговориха с поклон тримата приятели.