С една дума, положението все повече се усложняваше и с всеки изминал ден все по-голяма опасност грозеше дон Гутиерес, когато неочаквано случаят даде възможност на Луис Морен да се убеди, че неговите подозрения са били напълно основателни.
Един път французинът се връщаше у дома след продължителна разходка из околностите на Мексико, предприета с цел да се убеди доколко са основателни разпространените в града слухове и да събере някакви сведения за движението на отрядите на Хуарес, за чието скорошно приближаване вече бе започнало да се говори сред народа. Вдълбочен в мисли, французинът влезе в града, безкрайно недоволен от онова, което бе успял да узнае. Тъкмо да завие в една пуста пряка, наречена Ел Пасо де лас Видас, чу някой да извиква името му.
Французинът се спря и обърна глава. Стоящият на вратата на едно занемарено ранчо човек, край когото бе минал само преди минути, му правеше знаци и същевременно продължаваше да го вика по име. Луис Морен, учуден, че името му се произнася от човек, когото, както му се стори, той не само че не познаваше, но даже никога не бе виждал, се спря, колебаейки се дали да се приближи към непознатия, който така настоятелно го викаше. Но колебанието му не трая дълго — трябваше да разбере какво иска този тип, и обръщайки коня, той се отправи към самотното ранчо, където стоеше непознатият.
Последният, убедил се, че Луис Морен бе чул неговите викове и се връща, се отдели от вратата и направи няколко крачки към него.
Двамата мъже вежливо се поклониха.
Непознатият изглеждаше на около тридесет и пет четиридесет години. Беше висок, строен и силен мъж с отсечени маниери и хитра лисича физиономия, с две малки, хитри, сиви очички.
Облеклото на непознатия, чиято външност далеч не беше от привлекателните и не внушаваше доверие, се състоеше от дрипи — но това можеше да се прецени само от другите, а самият техен притежател като че ли даже се гордееше с този си костюм.
— Извинете, кабалеро — вежливо му каза дон Луис, — но колкото и да ви гледам, никак не мога да си спомня къде съм ви срещал.
Непознатият се усмихна, намигайки лукаво с очи.
— Да помни е длъжен не този, който е направил услугата — отговори той, — а онзи, на когото е направена.
— Вие наистина ме учудвате, кабалеро… Кога съм имал удоволствието да ви направя услуга?
— О, и то каква! Та вие ми спасихте живота… Но, извинете, не намирате ли, че мястото, където стоим сега, не е твърде подходящо за подобен разговор?
— Да, разбира се, ако възнамеряваме да говорим за нещо сериозно.
— Кабалеро — прекъсна го непознатият, изправяйки се гордо, — аз не съм такъв човек, да губя скъпоценното ви време за празно бръщолевене — можете да бъдете уверен в това… тъкмо ми бе потръгнало на моите, когато сутринта ви видях да минавате край тази къща… Но аз захвърлих всичко и ви последвах… Ето вече цели два часа ви чакам при това ранчо.
— Охо, кабалеро!.. Но как сте могли да знаете, че аз ще се върна именно по този път, още повече че и аз самият не знаех това и тръгнах по тази пътека ей така, случайно?
— Бях почти уверен, че ще се върнете именно по този път, съдейки по посоката, по която тръгнахте да излизате от града, и както виждате, сеньор, не съм се излъгал. Е, а сега ще ви бъде ли угодно да заповядате в това ранчо, където ще можем да поговорим по работата, без да се страхуваме, че разговорът ни ще бъде подслушван от ушите на някой любопитен шпионин?
— Добре — отговори дон Луис, неволно заинтересуван от голямата настойчивост на събеседника си, желаещ да му съобщи навярно някаква важна тайна. — Вървете напред, кабалеро, а аз ще вървя след вас.
След няколко минути Луи Морен бе слязъл вече от седлото, завърза коня за стълбата при вратата на ранчото и влезе в общата зала, воден от непознатия, който ГО приемаше в този вертеп, като че бе пълен господар на ранчото. Всъщност ранчото не бе по-голямо от най-долнопробната пивница — тъмно, мрачно, с грамадни пукнатини в полусрутените стени.
Двамата влязоха в ниската и одимена зала, осветена от два тесни прозореца, оплетени в паяжина, която едва пропускаше светлината.
Първобитната мебелировка на залата се състоеше предимно от няколко маси, наредени до стената, и скамейки със счупени крака, покрити с дебел слой кал, донесена от краката на посетителите.
Дъното на залата се заемаше от тезгях, на който се намираха няколко шишета, повечето почти празни; тук на най-видно място стоеше неголяма гипсова статуйка на гуаделупската Майка Божия, покровителката на Мексико; няколко жълтеникави свещи, втикнати в железни свещници, горяха, или по-право, димяха в подножието на статуята.