Да, случаят наистина беше твърде сериозен и при това, както остроумно бе отбелязал сеньор Гардуня, на никаква помощ от страна на полицията не можеше да се разчита — тя вече от няколко дни се намираше в пълно бездействие, дори нейните агенти бяха изчезнали някъде. Да се заведат младите момичета на театър, би значело едва ли не да се желае тяхното отвличане, тъй като двамата души, колкото силни и храбри да бяха, не можеха, разбира се, да разчитат, че ще се справят с осемте бандити. От друга страна, не можеше също така да се иска от младите момичета да се откажат от посещението си в театъра този ден, тъй като те го очакваха като празник.
През целия път французинът си блъскаше главата да измисли как да избави момичетата от устроения им капан и едновременно да накаже авторите на замисленото похищение. Но колкото и да мислеше, не можа нищо да измисли.
Той стигна до Пласа Майор и тъкмо щеше да тръгне през него, за да завие по улица Монтериля, изведнъж гъста тълпа народ му прегради пътя и той бе принуден да спре точно на ъгъла на площада. Събралата се тълпа, както се оказа, следваше един свещеник, който вървеше с дарове за причастие на умиращ. Дон Луис спря коня и според мексиканския обичай свали шапка, прекръсти се и зачака да премине тълпата.
Стоейки на едно място, той машинално се оглеждаше на всички страни. Изведнъж неволно извика от радост, тъй като съвсем случайно забеляза в тълпата един човек, който трябваше да се намира сега много далеч от Мексико.
— Ах, дявол да го вземе! — прошепна французинът.
Но тъй като се страхуваше, че случаят, който така неочаквано му бе помогнал да срещне необходимия му човек, можеше също така лесно да го скрие от очите му в тази разноцветна тълпа, французинът, без да разсъждава много и да се интересува за последствията, пришпори коня си и тръгна към човека.
Жителите на Мексико в едно отношение напълно си приличат с жителите на всички градове по света — не обичат да ги тъпчат, без да ги предупредят и да им извикат «Пази се!», особено ако народът е събран от някакво необикновено събитие. Затова, когато французинът дръпна юздите на коня си, към него от всички страни се посипаха викове и заплахи, въпреки че той се движеше бавно и с голяма предпазливост. Луи Морен даде вид, като че ли нищо не чува, и невъзмутимо продължаваше пътя си, задоволявайки се с това, че когато виковете станаха особено силни, а заплахите твърде сериозни, той хвърли накриво поглед към викащите, какъвто поглед може моментално да укроти даже и най-упоритите кресльовци.
Ала врявата имаше и своята добра страна. Виковете на раздразнената тълпа, разбира се, чуваше и онзи, когото французинът се страхуваше да не изгуби от очи, и той, повдигайки глава, започна с поглед да търси виновника за безредицата, и веднага забеляза яздещия конник Луи Морен. Това откритие, изглежда, бе твърде приятно и за непознатия, защото той веднага започна енергично да се промъква към конника, а понеже непознатият беше човек с твърде висок ръст и съдейки по неговите мускули, трябваше да притежава херкулесова сила, не му бе трудно да си пробива път с лакти надясно и наляво, и даже по-скоро, отколкото би се удало това на конника, той вече се приближаваше към Луи Морен.
След това за тях вече беше сравнително лесно с общи усилия да се отделят от притискащите ги от всички страни викачи и за няколко минути те се измъкнаха от тълпата, която през това време, както между другото винаги става, особено щедро започна да заплашва и ругае по техен адрес, въобразявайки се, че конникът и пешеходецът не се отделят доброволно, а се спасяват с бягство от гнева на раздразнения народ.
Най-после те стигнаха до съседната улица, където почти нямаше хора. Тук французинът спря коня и протягайки ръка на непознатия, с нескривана радост го поздрави.
— За Бога! — извика той. — Нима това сте вие, драги ми Сан Армандо!.. Ако знаете как се зарадвах, виждайки ви тук в такава минута, когато, по моите пресмятания, вие трябваше да бъдете на бивак някъде в околностите на Гуадалахара…
Сан Армандо смутено наведе глава.
— Вие навярно ми се сърдите, господин Луи? — каза той.
— Напротив — весело отговори французинът. — Едва преди миг аз с най-голямо удоволствие бих заплатил сто пиастъра, за да ми каже някой къде мога да ви намеря.
— Нима това е истина, господин Луи?
— За Бога, да сте ме хванали някога в лъжа?
— Никога. Приятно или не за вашия събеседник, вие винаги говорите това, което мислите… Значи аз съм ви нужен за нещо?
— Може би ще ми трябвате, но преди всичко кажете ми сам ли сте тук или не?