— Е, виждам, че от вас не може да се скрие нищо и иска, не иска, човек трябва да ви каже самата истина.
— Да, аз също мисля, че това ще бъде по-добре — с усмивка — рече французинът.
— Но тогава по дяволите всички извъртания!.. Слушайте, ще ви кажа самата истина. Ние тръгнахме в същия ден, когато вие заповядахте, и даже стигнахме до Гуадалахара… Но там е такава скука, че едва не умряхме от тъга, а тъй като знаехме, че непременно ще ви срещнем, драги, помислихме и решихме да се върнем в Мексико, където пристигнахме тази сутрин.
— Какво? Значи вие и четиримата сте тук?
— Уви, да! — жално отвърна запитаният. — Аз даже идвах право при вас, за да ви съобщя за нашето пристигане, когато тази процесия ме спря по пътя. Много ли ми се сърдите за това, господин Луи?
— Аз? Че защо? Напротив, вие не можете да си представите колко се радвам… Сега цялата работа се нареди от само себе си.
— Почти нищо не мога да разбера.
— Вярвам — отговори французинът със смях, — но достатъчно е това, че аз всичко разбирам.
— Наистина.
— А ето ви и доказателство, че ни най-малко не ви се сърдя, че сте дошли тук… Вървете при вашите приятели и елате и четиримата при мене след не по-късно от един час.
— Защо?
— Преди всичко, за да получи всеки от вас по двадесет и пет пиастъра възнаграждение.
— Награда за непослушанието?
— Може и тъй да е — отговори французинът, усмихвайки се.
— Добре, това ми харесва! А после? — весело запита канадецът.
— Още и за да узнаете защо сте ми нужни.
— Добре, сега започвам да разбирам каква е работата… Значи има нещо нагорещено?
— Как да ви кажа… Твърде е възможно да стане и нещо подобно.
— Много е добре, че поне можем да бъдем в помощ и няма да скучаем в този проклет град. Довиждане, господин Луи!
— Довиждане, Сан Армандо!
Те се обърнаха с гръб и тръгнаха в противоположни посоки. Канадецът отиваше при своите другари, а французинът в галоп тръгна към къщата на улица Монтериля.
Часовникът на кулата Карпапио удари четири часа, когато Луи Морен премина Пласа Майор.
— Хм! — промърмори той, потривайки ръце с доволен вид. — Положително е, че небето е с нас и не зная защо, ми се струва, че днес на дело ще потвърдим испанската пословица и бедният дон Рамон Армеро, вместо да донесе вкъщи вълна, сам той ще се окаже остриган.
След няколко минути дои Луис, предавайки коня си в ръцете на слугата, вече влизаше в стаята, където намери дон Мигел спокойно да лежи на софата и да си тананика тъжна песничка под акомпанимента на китара.
Французинът се изсмя направо в лицето на приятеля си. Последният бе дотолкова учуден от тази неприлична постъпка, че разгневено скочи от леглото, при което изпусна от ръце китарата.
— Какво ви е разсмяло толкова? — попита младият човек с известно раздразнение в гласа. — Кажете ми какво ви е развеселило тъй, че да се посмеем заедно, стига то да е действително смешно.
— Простете ми, моля — отговори французинът, — но това, право да си кажа, е извън моите сили и не мога да си удържа смеха… Разсмива ме странното съвпадение на вашето сантиментално настроение, когато в този миг може би се решава въпросът как да се разруши щастието ви.
— Какво има? — развълнувано извика младият човек. — Вие навярно се шегувате, дон Луис?
— Аз? — отговори французинът със своето обичайно хладнокръвие. — Напротив, говоря много сериозно.
— Какво се е случило? Говорете, за Бога! — продължаваше да се вълнува младият човек.
— Поне, слава Богу, още нищо не се е случило, но по всяка вероятност ще се случи тази вечер, ако не вземем някакви мерки.
— Изобщо не ви разбирам… Да не би правителството да е решило да арестува вуйчо?
— Не, генерал Мирамон не е такъв човек, който да действува по такъв начин. Освен това в този момент той трябва да се занимава с много по-сериозни работи, отколкото с ареста на един безвреден гражданин. Не, не говоря за това.
— А за какво тогава? Но кажете ми, моля ви! Да не би работата да се отнася до моите братовчедки?
— Да, драги дон Мигел, не искат да ги арестуват, а да ги похитят тази вечер на връщане от театъра.
— Искат тази вечер да отвлекат моите братовчедки?
— Да, и според мене в това няма нищо необикновено.
— Кой иска да ги похити?
— О, Боже! Преди всичко, драги ми Мигел, позволете ми да ви кажа, че вашата неинформираност ме учудва. Вие знаете, че имате съперник, когото наричат дон Рамон Армеро; знаете, че този съперник досега е правил всичко, за да ви премахне, и даже се бе решил на убийство, което, впрочем, не му се удаде, и вие ме питате кой иска да похити вашите братовчедки… Разбира се, че той — на кого другиму би дошло на ума да отвлича девойката, която вие обичате!.. Не, не, повярвайте ми, той за никакви блага не ще се откаже от отмъщение, то му е нужно и той се надява да успее още тази вечер.