Не малко опасности трябваше да преодолеят, не малко и приключения имаха те по време на тези тридесет и три дни, които изминаха, откакто напуснаха Мексико.
Пеоните, багажът и ловците се срещнаха, както бе уговорено, в Гуадалахара. В този град пътниците прекараха цели два дена и употребиха това време, за да се снабдят със здрави фургони за преминаването на пустинята и с една доста удобна карета, в която младите момичета можеха да си почиват, когато се почувствуват изморени. След това попълниха запасите от хранителни продукти и се отправиха по-нататък.
Цялата група се състоеше от тридесет и четири души; от тях тридесет и двама бяха изпитани и смели хора, с които можеше без страх да се премине пустинята, особено в такова смутно време, когато мексиканските войски, изцяло погълнати от междуособната война, естествено нямаха нито възможност, нито охота да обуздават кръвожадните инстинкти на диваците, грабещи и убиващи под знамето ту на едната, ту на другата страна.
Докато керванът се намираше още в пределите на територията, принадлежаща на републиката, всичко вървеше доста добре. Бдителната охрана на лагера и добре въоръженият конвой действуваха по внушителен начин на мародерите, с които трябваше да се срещнат по пътя.
Дон Луис отлично познаваше Мексико и благодарение на това имаше възможност да преведе кервана по малко известни пустинни пътеки ида избегне срещата с доста многочислените отряди редовни войски, отправящи се към Мексико, който Хуарес искаше да обкръжи от всички страни.
Всичко вървеше толкова успешно, че французинът бе започнал да се счита вече почти вън от всякаква опасност от нападенията на салтеадорите, когато една вечер, готвейки се да се установи на лагер, той бе обкръжен от един многоброен конен отряд.
Неизвестните конници така стремително се хвърлиха в атака, че в първата минута пеоните се объркаха и изплашиха до такава степен, та имаше опасност да изоставят пътниците и да побегнат. Това не се случи само благодарение на досетливостта на Луи Морен, на хладнокръвието на дон Гутиерес и храбростта на дон Мигел и канадците, които бързо успяха да възстановят реда в редовете на пеоните… След като измина първата минута, пеоните, сякаш засрамени от своето малодушие, мъжествено посрещнаха врага и прикрити зад фургоните, го обсипаха с град от куршуми.
Но пътниците имаха работа не със страхливи противници, които, виждайки, че атаката не постигна желания ефект, ни най-малко не помислиха да бягат, а храбро влязоха в боя и започнаха престрелка с пеоните. Най-после на дон Мигел и Луи Морен им омръзна тази безкрайна стрелба и те излязоха от гъсталака, където се криеха всички, и смело се нахвърлиха с пистолети в ръце върху конника, когото смятаха за началник на бандитите. Последният храбро издържа този двоен удар и се защитаваше, не мислейки за бягство.
Приятелите на бандита се притекоха на помощ; пеоните под командата на дон Гутиерес също притичаха на помощ на двамата смелчаци.
В продължение на няколко минути се води ужасна борба с хладно оръжие; и двете страни се биеха с настървение.
Изведнъж се раздаде пронизителен вик и салтеадорите, обръщайки конете си, се хвърлиха в безредно бягство, очиствайки полето на сражението и изоставиха на произвола на съдбата не само своите убити, но и ранените.
Дон Луис, не знаейки с какво да си обясни това внезапно бягство на нападателите, заповяда на пеоните да останат с оръжието, а Мечето и Безразсъдни отидоха да разузнават.
Пеоните се възползваха от това, за да установят своите загуби, които, трябва да се признае, не бяха малки: девет човека убити и пет опасно ранени. С други думи, от строя бяха излезли половината хора — положение повече от сериозно.
Салтеадорите бяха понесли още по-големи загуби — те се бяха лишили след битката от двадесет и пет души съучастници, в това число и водача на бандата.
Луи Морен с онази неумолима жестокост, която изискваха обстоятелствата, заповяда да се доубият ранените, което пеоните извършиха веднага и даже доста охотно.
След това пеоните изкопаха трап, в който нахвърляха труповете на убитите и ги заровиха.
Само водачът не бе удостоен с погребение. Неумолимият французин заповяда да го обесят за краката на едно дърво като пример, който трябваше да послужи за назидание на рицарите по големите пътища. Но преди пеоните да пристъпят към това посмъртно наказание, дон Луис свали черния воал, с който бе овързано лицето на покойника.
— Капитан Блас! — каза французинът, показвайки го на дон Мигел. — Аз бях уверен в това! Сега вече зная кой именно ни е нападнал.