— Дон Рамон, нали? — запита младият човек.
— Само той единствен ползва такива средства, за да подкупи капитан Блас и го застави да напусне в такова време Мексико — продължи Луи Морен. — Ето и краят на похожденията на достойния капитан — прости, Господи, прегрешенията му! Е, а сега го обесете! — добави той в заключение.
Заповедта бе изпълнена веднага. След това дон Луис отведе приятеля си настрана.
— Дон Рамон ненапразно ни заплаши — каза той на младия човек. — Тази нова несполука няма да го спре. Напротив, ще освирепее още повече, ще пусне в ход цялата си хитрост и изобретателност и ще се мъчи да ни отмъсти каквото и да стане.
— Съжалявам, но не съм съгласен с вас, дон Луис — отговори младият човек. — Дон Рамон по всяка вероятност отдавна върви по следите ни и като е видял, че се приближаваме към индианската територия, е решил да опита щастието си и да ни нападне… Но аз не мисля, че би се осмелил да ни последва в пустинята… Неговата сегашна несполука трябва да доказва невъзможността му да ни победи и освен ако не е луд, той ще се откаже от всеки нов опит и повече няма, да чуем нищо за него.
— Уви! За съжаление трябва да ви разочаровам, дон Мигел!.. Аз отдавна познавам дон Рамон: в неговите жили тече индианска кръв… Той ме ненавижда и освен това се е заклел, че каквото и да стане, ще притежава вашите братовчедки. Той няма да се спре пред нищо — само смъртта може да му попречи да удържи клетвата си. Но не казвайте на вуйчо си нито дума за това, което узнахме. Само ще го разтревожите. По-добре да мисли, че сме имали работа със салтеадори, ръководени от единственото желание да ни ограбят.
— Да, прав сте. Ще си мълча.
Точно тогава двамата канадци се върнаха от разузнаването. Салтеадорите бяха отстъпили и пътниците, поне за известно време, можеха да не се страхуват от нападение.
В това време дон Гутиерес и младите момичета наглеждаха ранените пеони, които лежаха превързани във фургоните. След това керванът потегли напред и след като изминаха две мили, разположиха бивака си за нощуване.
В продължение на няколко дни керванът спокойно следваше пътя си, необезпокояван нито от бандити, нито от червенокожи. Пътниците бяха много предпазливи и ако им се случеше да спрат на лагер в открито поле, винаги построяваха ново укрепление, сякаш се намираха в неприятелска страна, и поставяха часовои.
За ранените пеони внимателно се грижеха Сакрамента и нейната сестра.
Най-после керванът напусна последната крепост, служеща за граница на цивилизованата територия. Тук той трябваше да премине Рио Гранде Браво дел Норте и да навлезе в пустинята.
Бяха изминали вече тридесет и един ден, откакто пътниците бяха излезли от Мексико, и деветнадесет дни от сражението им със салтеадорите.
Около три часа следобед те стигнаха бреговете на реката. Като намери брод, Луи Морен огледа двата бряга.
Наклонът към реката, където се намираха пътниците, бе полегат; затова пък отсрещният бряг бе стръмен и там, където изглеждаше най-достъпен, се виждаше голям проход, обраснал с гъста гора — с една дума, това беше единственото удобно място за преминаване и в същото време най-доброто за устройване на засада.
Това откритие разтревожи французина и той замислено отпусна глава и отиде при кервана.
Пътниците бяха устроили бивака си под сянката на една доста голяма гора, която закриваше изгледа към реката и заедно с това отлично ги скриваше от любопитни очи.
— Е? — запитаха французина едновременно дон Гутиерес и неговият племенник. — Намерихте ли брод?
— Да — отговори Луи Морен. — Освен това, струва ми се, че намерих и нещо друго.
— Какво? Говорете! — извика дон Мигел, хвърляйки тревожен поглед към младите момичета. Нова опасност ли ни заплашва?
Французинът сбърчи вежди.
— Нищо не видях — отвърна той отсечено, — а не зная защо, нещо не съм спокоен… Тези горички и тези гъсталаци ми се виждат подозрителни…
— И това ви тревожи? — запита дон Гутиерес.
— Разбира се — отговори французинът, замислено клатейки глава.
— Не ви разбирам.
— Ето какво. Вероятно забелязахте, че откакто сме в пустинята, ту отдясно, ту отляво, ту пред нас изскачаха сърни и даже бизони и антилопи. Те душеха въздуха, а щом се приближавахме към тях на един изстрел, побягваха, изплашени от нашето появяване. След това птици от всевъзможни породи излитаха във въздуха и бързаха да се скрият от нас.
— И това ли било? — казаха двамата мексиканци. — Но в пустинята това е съвършено нормално явление, няма защо да се учудваме.