— Какво се е случило? — запита дон Мигел, който бе излязъл в това време от палатката и се приближи към тях.
— Погледнете — отговори му французинът, протягайки ръка по посока на светлината.
— Дявол да го вземе! — продума младият човек. — Ето ти нова неприятност!.. Какво решихте?
— Да разузная кой се е установил на лагер така близо до нас — отговори Луи.
— Ако желаете, господин Морен — намеси се Сан Армандо, — аз ще отида да видя какво е това.
— Не, приятелю мой, вие не можете да напуснете своя пост сега… Това ще направя аз.
— Вие? — извика дон Мигел.
— А защо не? Нали аз съм водачът на кервана.
— Нима ще отидете там, в лагера?
— Още сега.
— Помислете си на каква опасност се излагате!
— Опасността е много по-малка, отколкото вие предполагате, приятелю мой. Намиращите се там хора по неизвестни за мене причини, които скоро ще науча, не се крият; иначе не биха ни дали възможност така лесно да забележим техния огън. Твърде е възможно даже те да не караулят лагера си и тогава незабелязано ще мога да се приближа съвсем близо до тях.
— Добре — каза дон Мигел, — но знайте, че ако до разсъмване не се върнете в лагера, аз непременно ще тръгна да ви търся.
— Добре, драги дон Мигел, съгласен съм. До скоро! Не зная защо, но някакво тайно предчувствие ми казва, че ще ви донеса добри новини.
— Дай Боже! Постарайте се само колкото може по-скоро да се върнете…
Мъжете си подадоха ръце. Дон Луис метна на рамото си пушката и след минута се скри във високата трева.
Луи Морен бе стар горски скитник; той вече цели десет години бе прекарал в пустинята и отлично познаваше всички индиански хитрости. Той говореше съвсем свободно повечето индиански наречия; освен това бе придобил голяма известност сред команчите и апачите, с които често му се бе случвало да се сражава. Замисленият в този момент опит представляваше страшна опасност за всеки незапознат така добре с живота на пустинята; за него обаче това беше до известна степен дори забавление и той нито за минута не се замисли как ще завърши неговият смел опит. Действаше с индианската тактика, т. е. правейки грамадна обиколка, щеше да се яви в индианския лагер от точно противоположната точка на тази, от която бе тръгнал.
Мъжът вървя около един час с ускорени крачки, свойствени за хора, свикнали с ходенето по пустинята, и най-после стигна в подножието на една доста стръмна височина, на върха на която светеше през дърветата онзи огън, който бе забелязал от лагера.
Французинът се спря за минута. След това легна на земята и запълзя като змия между високата трева. Наоколо всичко бе спокойно — в саваната продължаваше да цари мъртва тишина.
След половин час ловецът, удвоявайки с приближаването си към лагера своята предпазливост, стигна до място, откъдето свободно можеше да вижда всичко, каквото ставаше на върха на хълма.
Не се бе излъгал. Това действително беше светлина от караулен огън в индиански лагер.
Около двеста воини команчи, които можеха да се различат по орловото перо, втикнато в косата над лявото ухо, лежаха в безредие из тревата и спяха, завити с плащове от бизонови кожи, недалеч от конете, привързани за колове.
Пред огъня, намиращ се точно в средата на лагера, седяха вождовете, които с важен вид пушеха лулите си.
Тези прочути воини, чиито тела бяха украсени с многобройни вълчи опашки, отличителен знак на великите храбреци, не бяха боядисани по военному, което доказваше, че команчите се бяха събрали не за война, а както предполагаше Луи Морен, за лов.
Малко вдясно бе привързана на дълъг прът емблемата на племето, изобразяваща червен бизон.
— Добре — прошепна Луи, — това са воини от племето на Червените бизони. Те някога бяха мои приятели… Може би ме помнят и досега.
Вождовете продължаваха важно да пушат, без да разменят нито една дума и без да гледат нито вдясно, нито вляво.
Това безгрижие на индианците разтревожи ловеца; то му се видя съвсем неестествено.
— Аз съм разкрит — прошепна той.
В тази минута се чу пеене на птица.
Вождовете не помръднаха.
— Хм! — продължи ловецът. — Тази птица днес пее някак твърде късно. Какво ли значи?
Той постоя около минута, без да шавне, а след това изведнъж се изправи, преметна пушката през рамо и излизайки от шубрака, в който се бе скрил досега, смело се упъти към стражевия огън, протегнал ръка напред с дланта навън и съединявайки четири пръста.
Индианските вождове като че ли не го забелязаха и продължаваха важно да пушат.
На няколко крачки от огъня французинът се спря.