Тук тя се спря за миг не само за да се огледа, но и за да си поеме дъх. Сърцето й силно биеше. Въпреки храбростта си, тя със страх осъзнаваше, че е сама нощем сред пустинята, далеч от хората, които можеха да я защитят в случай на опасност.
Но това състояние не продължи дълго. След малко тя вдигна гордо глава и се спусна почти тичешком към лагера на команчите.
Повече от половин час тичаше тя сред високата трева. Светлината, към която отиваше, й се струваше като маяк на върха на хълма. Още малко й оставаше да стигне до него — най-много след половин час, когато изведнъж в шубраците отляво и отдясно, се чу пращене и двама души изскочиха оттам и преградиха пътя й.
Виждайки непознатите, младото момиче силно извика и се спря, треперейки от страх.
Гласа IX
Неочаквана среща
Изскочилите от храсталака хора имаха толкова странен и зловещ вид, че самото им появяване напълно оправдаваше уплахата на доня Сакрамента.
На пръв поглед те бяха червенокожи и за страничния наблюдател имаха всички външни белези на индианците. Но вглеждайки се в тях отблизо, не бе трудно да се забележи, че лицата им бяха боядисани, и то твърде неумело, а индианското облекло, което бяха нахвърляли върху себе си за постигане на ефекта, правеше походката им тежка, несигурна и им седеше като чувал.
Доня Сакрамента, разбира се, не можа да забележи всички това; тя бе в такова състояние, че нищо не виждаше и на нищо не обръщаше внимание. Тя даже бе уверена, че вижда пред себе си същински индианци и затова, като надви неволната си уплаха и учудване и си спомни причината, която я бе накарала да напусне лагера, се насили да заговори.
— Моите братя по всяка вероятност са воини команчи? — каза тя.
Двамата мними индианци си размениха насмешливи погледи и след това онзи от тях, който имаше по-висок ръст, реши да отговори:
— Да, ние сме воини команчи.
— Радвам се, че срещнах моите братя — продължи младото момиче. — Желая да отида в лагера на Червените бизони; искам да поговоря с техния вожд по важна работа; моите братя ще ме заведат при Опосум.
Негодниците отново си размениха погледи, още по-насмешливи от първите.
— Какво иска да каже моята сестра на великия вожд на нашето племе? — запита този, който бе говорил по-рано.
— Искам да му кажа нещо, което може да чуе само ухото на вожда — твърдо отговори младото момиче.
— Опосум е могъщ вожд — надуто отговори индианецът, или по-точно, човекът, преоблечен като индианец — всички в племето на Червените бизони го уважават и жени не могат да проникнат по такъв начин в лагера на индианските воини.
— Моите братя не говорят добре — възрази младото момиче, — нима те не знаят, че воините команчи винаги с уважение се отнасят към жените?
Мъжете поговориха няколко минути помежду си шепнешком, като че ли се съвещаваха как да постъпят, а след това същият индианец, който говореше досега, отговори отсечено:
— Добре, ние ще заведем нашата сестра в лагера на храбрите воини команчи, при Опосум. Нека нашата сестра ни последва.
Младото момиче хвърли подозрителен поглед на своите спътници. Доня Сакрамента чувстваше едно неволно, непобедимо отвращение към тези хора с неловки маниери и несигурни думи. Те й се сториха подозрителни.
— Лагерът на Червените бизони е твърде далеч — с колебание каза тя — и аз не бих желала да затруднявам моите братя. За мене е достатъчно те да ми покажат пътя и аз сама ще отида в лагера.
— Да се върви по този път е трудно — отговори единият от индианците. — В полето всички пътеки са проправени от дивите зверове. Моята сестра не ще направи и десет крачки и ще обърка пътя. Затова ще бъде по-добре, ако ние съпроводим младото бледолико момиче до лагера на нашите братя Червените бизони. Опосум ще накаже своите деца, ако те не изпълнят този свещен дълг.
Въпреки отвращението, което изпитваше младото момиче, желаещо да се махне от тези хора, които й ставаха всяка минута все по-подозрителни, в края на краищата трябваше да се съгласи, че те са прави и че да настоява да върви само в пустинята, би било голяма непредпазливост, която би имала печални последствия, като попречи за сполучливото изпълнение на замисления план. Тя повече не възрази и реши да тръгне заедно с тях.
Индианците бързо се движеха напред, като разделяха с пушките си клоните и тревата, която им пречеше, озъртайки се наоколо с безпокойство и спирайки се от време на време, за да си разменят няколко думи така тихо, че младото момиче не можеше да чуе нищо.