Така те вървяха около два часа; вървяха направо, без да обръщат внимание на пътеките, явяващи им се по пътя, и с видимо желание навлизаха все повече и повече в най-малко изследваната част на саваната.
Мракът започваше да намалява; хоризонтът се осветяваше от първите проблясъци на деня, птиците в гората се събуждаха.
Въпреки твърдостта на характера си и храбростта, с която се бе въоръжила, доня Сакрамента, почти без да иска, се поддаваше на обхващащия я ужас. Това продължително странствуване към лагера на индианците, който, според думите на Луи Морен, се намираше най-много на две мили от кервана, й се видя повече от странно; освен това тя започна да усеща силна умора; краката отказваха да й служат и тя въпреки всичките си усилия с мъка успяваше да настига своите спътници.
Мъжете продължаваха да вървят със същите бързи крачки, без да забелязват състоянието й; най-после младото момиче, победено от умората и страданието, се спря и безсилно се отпусна на земята под едно самотно дърво, стърчащо сред прерията.
— Вие ме измамихте! — с твърд глас заяви тя. — Аз не ще продължа да вървя дотогава, докато не ми кажете къде ме водите.
Индианците бяха видимо учудени от това упорство. Те се спряха и с нескривано безпокойство започнаха да се оглеждат наоколо.
— Какво значи това? — запита най-после единият от индианците. — Защо не искате да вървите по-нататък?
— Затова — отговори младото момиче, — защото съм страшно уморена и освен това съм убедена, че вие ме лъжете и искате да ме вкарате в капан.
— Вие сте си изгубила ума — продължи индианецът. — Иска ли моята сестра да отиде с нас в лагера на Червените бизони или не?
— Да, искам. Само че съм убедена, че вие съвсем нямате намерение да ме заведете, иначе ние много отдавна трябваше да сме там.
— Така могат да говорят само бледоликите… Те си въобразяват, че в пустинята се ходи лесно и бързо, както по градски улици.
Младото момиче вдигна глава и като устреми проницателен поглед към своя събеседник, му каза:
— Вие не сте индианец! Вие даже не говорите така, както говорят индианците… Сега вече ми е ясно всичко.
— Не съм индианец? — запита неизвестният, ядовито хапейки устните си. — Какъв съм в такъв случай?
— Това не зная, но едва сега окончателно се убедих, че вие не сте индианец, а само преоблечен като индианец… Повече не можете да ме излъжете.
— Вие се шегувате, нали? — възрази непознатият.
Тогава другият тип, който досега пазеше мълчание, сложи ръка на рамото на приятеля си и му каза:
— Достатъчно! От това няма нужда повече.
— А! — проговори младото момиче. — Значи най-после си признахте!
— За Бога! — отговори насмешливо вторият бандит. — Защо ли да хитруваме. Вие и без това сте в ръцете ни.
— Моята съдба е в ръцете на Всевишния, който ни гледа и чува и не ще ме остави беззащитна.
Бандитите весело се разсмяха.
— Бог не вижда това, което става в пустинята — казаха те. — Пречат му шубраците и високата трева.
Младото момиче мълчаливо отпусна глава и две сълзи бавно се плъзнаха по бузите му.
Непознатите, продължавайки да се смеят, се приближиха до него.
— Наистина — каза единият от тях — защо да вървим нататък? Можем и тук да се разберем… Говорете, приятелю Карнеро, обяснете на сеньоритата какво искате от нея.
— О, това е тъй просто и тъй леко, драги Педросо — усмихвайки се, отговори Карнеро, — просто се чудя как тъй младата сеньорита още не го е разбрала.
— Боже мой! — прошепна младото момиче с тих и треперещ от страх глас. — Господи, прости ми, че не послушах и направих своето, спаси ме от тия разбойници!.. О, как се разкайвам, че не повярвах на моите приятели и исках да бъде по-умна от тях!
Герилеросите — преоблечени като индианци с цел по-лесно да постигнат преследваната си цел — явно съвсем не бързаха да обяснят на момичето своите по-нататъшни намерения.
Доня Сакрамента първа наруши мълчанието.
— Говорете, за Бога! — извика тя, скръствайки ръце на гърдите като за молитва. — Не ме оставяйте повече в тази неизвестност… Кажете ми, какво мислите да правите с мене?
— Сеньорита — отговори Педросо, — преди всичко успокойте се — вас не ви заплашва ни най-малка опасност… Вашата участ зависи само от вас. За нещастие злата съдба ни е поставила в твърде трудно положение — ние сме бедни…
— Защо не ми казахте това по-рано? — прекъсна го младото момиче. — Върнете ме здрава и невредима на моя баща и моите приятели и аз ви давам дума щедро да ви наградя. Ще притежавате такова богатство, за което никога даже не сте и мечтали!