— О, познаваме го много добре — извика Педросо.
— Чудесно! Ще поискате разрешение да говорите с него. Когато вземе тази половинка, той ще ви увери, че щом получи и другата част, ще ви брои уговорената сума. Достатъчно ли ви е това доказателство?
— Разбира се, кабалеро — отговориха бандитите, като се поклониха вежливо.
— Както виждате, втората половина е у мен, но искам да сме наясно, сеньори — посмеете ли да ме издадете, няма да ви се размине.
— Как може да допуснете подобно нещо, сеньор! — засегнаха се бандитите. — Нима не приехме всичките ви условия, та ни заплашвате?
— Не ви заплашвам, само ви предупреждавам. Мисля, вече се убедихте в силата и ловкостта ми — не забравяйте това.
— По дяволите! Никога не ще го забравим.
— Извинете, сеньор — каза Карнеро, — още една дума, моля ви.
— Кажете.
— Има нещо, което, струва ми се, пропуснахте.
— Какво?
— Ами, ваша милост, вие не поискахте от нас никаква гаранция.
Непознатият се засмя и като сви презрително рамене, каза:
— Вярвам на дадената от вас дума. Нали сте кабалерос? Впрочем откровеност за откровеност: никакъв случай не ме е довел тук. Дойдох нарочно, защото знаех, че ще ви срещна. Вие може да не знаете кой съм, но затова пък аз отдавна ви познавам. И ако ви разпитвах, то беше само за да разбера дали ще кажете истината, или ще се опитате да ме измамите. Приятно ми беше да се уверя, че подобно нещо и през ум не ви е минало. А сега запомнете добре: ако ми измените, не ще намерите сигурно убежище, където да не ви стигне моето отмъщение. И сред двайсет хиляди души да се укриете, няма да избегнете наказанието, което ви се полага.
След тези думи повика кръчмаря и му подаде няколко пиастъра.
— Сеньори — добави той, — време е да се разделим. Не забравяйте договора, който сключихме, и разчитайте на мен, както аз разчитам на вас. Сбогом.
И като допря ръка до шапката си, непознатият излезе от кръчмата.
Индианците с отворени уста гледаха след него.
Той отвърза коня си, метна се на седлото и полетя в галоп.
Когато завиваше край ъгъла, насреща му се зададе конник, който препускаше с всичка сила.
Непознатият бързо спусна периферията на шапката върху очите си и като впи шпорите в хълбоците на коня, прошепна:
— Дявол да го вземе! За малко да ме познаят!
Двамата герилероси отново седнаха на предишната си маса.
— Е, приятелю — попита Карнеро своя другар, — какво мислиш за всичко това?
— Нищичко не разбирам, приятелю — жаловито отвърна Педросо. — Ако този човек не е самият дявол, то навярно е негов най-близък роднина. Страхувам се, че той много добре ни познава.
— Да познаваш някого както трябва, е трудна работа, приятелю. Доказателство за това е, че току-що сключихме една много изгодна сделка, която дължим на изключително лошата си репутация.
— Така е, но да си призная, тази работа, макар и твърде съблазнителна, силно ме безпокои. Явно с нея се преследва някаква тъмна цел…
— Не е нужно да си врачка, за да се досетиш. Но какво ни засяга това? Ние сме само едно сляпо оръдие… Каквото и да се случи, нашата чест ще остане ненакърнена, а съвестта ни — спокойна.
— Това е утешително, приятелю. Но как мислиш, да кажем ли на дон Ремиго?
— В никакъв случай! Нима си забравил какво ни каза на тръгване? Пази Боже! За такава бъбривост може да заплатим с живота си!
Педросо угрижено поклати глава и изпразни на един дъх чашата си.
— Е, нали все пак имам двадесет и пет унции! — каза той, като оставяше празната чаша на масата. — Пък какво ще стане по-нататък, ще видим.
В тази минута пред кръчмата отново спря конник.
— Ето го и дон Ремиго — възкликна Карнеро.
— Най-после! — рече Педросо и стана.
Без да слиза на земята, конникът се приведе над шията на коня си.
— Хей, Педросо, Карнеро — извика той.
— Тук сме, ваша милост — отговориха и двамата.
— Качвайте се по-бързо на конете! Времето не чака!
Герилеросите бързо напуснаха кръчмата, като забравиха да платят сметката.
Кръчмарят дори не посмя да продума за плащане — той добре знаеше кои са двамата индианци, удостоили с посещението си неговата кръчма.
— Добър път и дано дяволът да ви пречупи вратовете! — благослови ги той, когато гостите вече не можеха да го чуят. — Добре поне, че непознатият плати щедро — утеши се сам. — Пък и нищо да не бях получил, пак не бих се заловил да се разправям с такива негодници.
Мърморейки, кръчмарят се отправи към тезгяха си.
Глава III