— Вашето желание съвсем не е трудно да се изпълни, сеньорита — продължи Педросо, — но като истински кабалерос, ние сме длъжни първо да ви заведем при нашия началник, който е истински кабалеро от твърде знатна фамилия… Но и вие сама прекрасно го познавате.
— Аз? — извика Сакрамента с учудване, смесено със страх.
— Да, повече от сигурен съм, защото той отдавна упорито ви преследва.
— Как се нарича вашият началник?
— Дон Рамон Армеро.
— Дон Рамон Армеро? — извика тя изплашена. — О, по-добре смърт, отколкото да падна в ръцете на този негодник! Пожалете ме, за Бога!.. Ако вие ме освободите, никой няма да узнае за това.
— А нашата чест, която не може да бъде опетнена с гнусна измяна? — с патос отвърна Карнеро, скръствайки ръце на гърдите си.
— Съжалете се над мене! — със сълзи продължаваше да се моли младото момиче. — Вие сте бедни; аз ще ви направя богати!
— Да, всичко това е така, аз зная — с насмешка възрази Педросо. — Но един въпрос: по какъв начин вие ще изпълните своето обещание, ако предположим, че се окажем такива безумци и се съгласим да изпълним молбата ви?
— Е — добави Карнеро, — по-добре да имаме птичката в ръцете си, отколкото да чакаме ястреба, както казва нашата пословица. Щом се намерите в безопасност във вашия лагер, вие веднага ще забравите за нас, а ако решим да дойдем заедно с вас, ще заповядате да ни разстрелят като кучета.
— Ето, вземете! — извика младото момиче, сваляйки бързо от себе си огърлицата и гривните, които бяха на нея. — Вземете тези скъпоценности, разделете си ги и ме пуснете да се върна!.. Кълна се в гуаделупската Света Богородица, че вие ще получите всичко, което съм ви обещала.
Бандитите бързо грабнаха скъпоценните неща и веднага ги скриха в дълбоките си джобове.
— Но всички тия дреболии, които вие тъй щедро ни предлагате, сеньорита — отбеляза Педросо с подигравателна усмивка, — ни принадлежат според закона на войната… Това не може да намали размера на откупа за вас, защото не ни е възможно да ви заведем обратно в лагера.
— Защо? Нима самите сте се заблудили?
— Но защо да не ви кажем самата истина? — отбеляза Педросо. — Работата е там, че ние при всичкото си желание не можем да ви върнем в лагера, защото и двамата, моят приятел и аз, вече бяхме на служба при вашия братовчед дон Мигел, но не ни хареса да служим при него и решихме да го напуснем, тайно, естествено… Сега разбирате ли?
— О, не се страхувайте от това! — извика младото момиче. — Вие можете да ме изпратите само до лагера. Там ще ме оставите и аз ще се върна сама.
— И това ще бъде съвършено достатъчно. Дон Луис ще усети нашето присъствие и тогава сме изгубени… После, кой би ни гарантирал, че вие, като се върнете в лагера на своите приятели, няма да разкажете какво ви се е случило и няма да ни предадете? О, предпазливостта е майка на безопасността…
— Но, за Бога — извика тя в пълно отчаяние, — кажете ми какво искате от мене?
Бандитите шепнешком се съветваха няколко минути.
— Всичко това са глупости, сеньорита — каза накрая Карнеро. — О, ние сме хора предпазливи!.. Бог ни е свидетел, че не ви желаем никакво зло, но би било твърде глупаво, съгласете се сама, ако не се възползвахме от представилия ни се случай да забогатеем. Ето ви един лист от ликвидамбър и парче заострено дърво; напишете на листа, че вие сте наша пленница и че сте ни обещали двадесет хиляди пиастъра откуп, които трябва веднага да ни се връчат. Тогава ще отида в лагера, макар и да зная, че ме заплашва голяма опасност, но аз съм готов да направя това за вас. А вие ще останете тук под охраната на Педросо и щом получа уговорената сума, ще съобщя за това на моя приятел със сигнал, а вие ще получите пълна свобода. Сега кажете ни вашето мнение. Съгласна ли сте с моето предложение или не?
— Аз нищо повече и не искам — отговори тя със зле сдържана радост. — Дайте по-скоро листа и пръчицата, за да напиша каквото трябва.
Педросо отряза със своя нож за скалпиране един лист от ликвидамбър и го подаде на младото момиче.
Тя го взе и започна да пише, а бандитите, наведени над рамото й, внимателно следяха онова, което пишеше.
Изведнъж се раздаде двоен изстрел и герилеросите се строполиха на земята в предсмъртни гърчове.
Глава X
По следите
Слънцето още не бе се появило на хоризонта, когато Луи Морен, отърсил от себе си вцепенението, което сковаваше ставите му, стана от своето тясно легло на влажната земя и започна да разбужда пеоните и ловците, като им казваше да се готвят за път.