— Сега вече не може да има никакво съмнение — каза Луи Морен, — всичко е съвсем ясно. Двамата мъже, седящи в засада в тези шубраци, са хванали доня Сакрамента й са я отвели в плен; ето пътят, по който са тръгнали — това е истинска следа. И аз съм убеден, че доня Сакрамента е била заловена не от индианци.
— От кои тогава?
— От кои? — повтори Луи Морен. — Заловена е от същите ония хора, които вие заподозряхте от самото начало, някои от шайката на дон Рамон, а може би и самият дон Рамон; само белите, непознаващи обичаите в прерията могат да оставят след себе си такива следи.
— Значи младото момиче е загинало — каза канадецът с тъга.
— Кой знае!.. Не трябва още да се отчайваме… Бог е справедлив и не ще допусне да се извърши такова престъпление… Да вървим по-скоро — може би ще стигнем навреме, за да спасим нещастното момиче.
И двамата смели ловци отново тръгнаха.
Изминаха няколко часа. Ловците вървяха все напред, без да продумат нито дума. Всеки от тях започваше да чувствува как в душата му се загнездва отчаянието и те бяха почти готови да се откажат от по-нататъшните търсения, когато изведнъж до ушите им достигнаха отдалечени викове — викове на скръб. И те като понесени върху криле бързо се спуснаха напред.
Пълзешком, като змии, те стигнаха до края на една доста голяма гора и тук видяха доня Сакрамента, седнала на земята притеснена и отчаяна, а до нея двамата бандити, които с нещо я заплашваха — поне така им се бе сторило. Тогава, без да си кажат нито дума, а разменяйки си само по един поглед, те свалиха пушките си и гръмнаха.
Бандитите паднаха смъртно ранени.
Глава XI
Лагерът
Голяма бе радостта на младото момиче, освободено така неочаквано от плена.
— Да бягаме! Да бягаме! — завика тя, обляна в сълзи. Но вместо да бяга, падна в безсъзнание в ръцете на Луи.
— Бедното дете! — прошепна французинът. — Изпитанията се оказаха не по силите му.
И той я вдигна със силните си ръце и леко я сложи на тревата.
— Това е припадък — продължи французинът, — но радостта не убива и тя скоро ще дойде на себе си… А сега да видим кои са тия негодници.
— Изглежда, са червенокожи — презрително проговори канадецът.
— Не вярвам — възрази французинът. — Във всеки случай трябва да ги видим.
При тия думи той се приближи до негодниците, гърчещи се в предсмъртни конвулсии, и ги ритна с крак.
— Бях съвсем уверен в това — проговори той след минута. — Това са разузнавачите на дон Рамон, нашите стари познати… Погледнете ги, Сан Армандо, това са същите негодници, които така подло избягаха от нас и искаха да ни предадат на враговете.
— Кълна се в Бога, това наистина са те! — каза канадецът. — Да, това са герилеросите, наети от дон Мигел. Такива гадове трябва да се убиват без милост.
И преди Луи Морен да успее да каже поне една дума, неумолимият канадец вдигна пушката си и с два удара с приклада доуби злодеите.
— Какво направихте, Сан Армандо? — каза французинът с упрек.
— Това, което трябваше — грубо отговори ловецът. — Тези негодници знаеха нашите тайни и ги предаваха на дон Рамон. Те са главните виновници за всички нещастия, които се случиха с нас от самото ни тръгване от Гуадалахара…
— Впрочем защо ли питам — каза французинът, свивайки рамене. — Все едно, това не може да се поправи… Замъкнете ги в храстите, за да не ги види доня Сакрамента.
Сан Армандо хвана двата трупа, всеки за единия крак, и ги хвърли в една близка яма.
— Сега — каза французинът, — да се заловим с нашата работа. Беше ми дошло наум да се опитаме да стигнем до лагера на Червените бизони, защото зная къде ще се установят тази вечер. Но съдейки по слънцето, остават ни още цели осем часа, а това е повече, отколкото ни е нужно да стигнем кервана, даже и да вървим съвсем бавно, затова няма защо да отиваме и да искаме гостоприемство у червенокожите.
— Но според мене младото момиче не е в състояние да върви.
— Тя няма да върви — ще я носим на носилка.
— Да, разбира се, това е много добре! — зарадва се канадецът. — Подобно нещо, кой знае защо, не ми дойде на ума.
При тези думи ловецът усърдно се залови да нареже с ножа си клони, от които майсторски оплете една истинска носилка.
Луи се приближи до младото момиче, което в същата минута отвори очи. Първият й поглед падна върху ловеца и тя му протегна ръка с тъжна усмивка.
— Как се чувствате, сеньорита? — запита я Луи Морен.
— По-добре, много по-добре — отговори му младото момиче с глас, треперещ от вълнение. — Като че ли отново оживявам. Бях жестоко наказана за моето непослушание и ако не бяхте се явили на помощ, навярно бих загинала.