— За това няма защо да се говори вече, сеньорита. Важното е, че сега сте в пълна безопасност… Но трябва да побързаме да стигнем кервана и да успокоим баща ви и вашите приятели, които нищо не знаят за вас и се измъчват от страх за вашата участ.
Ловецът я вдигна на ръце и я сложи в носилката, която канадецът бе покрил с листа, трева и мъх. След това двамата мъже вдигнаха носилката и с бързи крачки тръгнаха из саваната, сякаш съвсем не чувствуваха тежестта, която носеха.
Дълго вървяха. Но колкото и да бързаха, едва преди залез-слънце стигнаха до полите на хълма, където пътниците бяха устроили своя лагер.
Като стигнаха до това място, доня Сакрамента, чиито сили бяха напълно възстановени, настоя да слезе от носилката и да измине тези няколко крачки, които й оставаха, за да се намери в обятията на баща си и сестра си.
Луи се съгласи да изпълни желанието й.
Няма нужда да описваме как се зарадваха всички, когато видяха младото усмихващо се момиче.
Французинът и канадецът просто не знаеха къде да се дянат от сипещите се от всички страни похвали и благодарности… В края на краищата французинът успя да прекрати по-нататъшните разговори на тази тема и ги накара да я променят.
— И тъй — каза дон Мигел, — вие нямате известие за нашите индиански приятели?
— Никакви — отговори французинът, — при това ние през цялото време вървяхме по посока, съвършено противоположна на онази, която трябваше да държим, за да попаднем в техния лагер.
— Това е твърде неприятно, защото много си мислех колко щеше да е добре да ги имаме като съюзници в случай на крайна опасност.
— Напълно съм съгласен с вас, освен това съм убеден, че в минутата на опасност те непременно ще ни се явят на помощ.
— Да, но как да ги намерим сега?
— Не се безпокойте за това, драги дон Мигел — аз зная къде са те. Техният лагер е много по-близко до нашия, отколкото вие мислите.
— Дай Боже!
След това двамата постлаха плащовете си на земята и скоро заспаха дълбок сън.
Нощта беше към края си. Небето постепенно започваше да светлее; на най-далечния край на хоризонта опаловите отблясъци на зората обагряха краищата на облаците; студът ставаше по-чувствителен; росата ставаше по-обилна; утринният ветрец леко се носеше над върховете на дърветата.
Сан Армандо, канадецът ловец, стоящ на пост, внимателно се вглеждаше в саваната, за да се убеди, че всичко наоколо е спокойно.
Изведнъж той трепна, наведе се над окопа и започна внимателно да се вглежда надолу в равнината — бе забелязал странно явление.
По високата трева на саваната прибягваха дълги вълни, като че ли над нея се носеше силен вятър, но, което е по-забележително от всичко, това бе вълнение, което ставаше в обратна на вятъра посока и все повече и повече се приближаваше до хълма, на върха на който бе разположен лагерът.
Сан Армандо, макар и да бе уверен, че не спи, няколко пъти си потърка очите. Съмнението бе невъзможно: той добре виждаше — движението на вълните се приближаваше все повече и при това се забелязваше само в известна част от равнината.
Канадецът веднага реши, че по всяка вероятност ги заплашва някаква нова опасност и напускайки за минута поста си, побърза да събуди Луи Морен.
— Какво се е случило? — запита последният съвсем спокойно, докато ставаше от леглото.
— Не зная, господин Луи — отговори канадецът, — но в саваната става нещо необикновено. Вие знаете — аз съм горски скитник, който не се плаши така лесно, но сега, честна дума, хвана ме страх.
— О-о! — проговори французинът. — Значи работата е сериозна. Да отидем да видим!
Като отидоха до окопа, Сан Армандо му посочи странното вълнение на тревата, като му обърна внимание на коя страна отиваха вълните.
— Хм! — произнесе Луи замислено. — Това наистина е лошо.
— Нали?
— По дяволите! Тук се крои нещо от червенокожите — това е някоя индианска хитрост. Върху нас ще има нападение, и то не по-късно от половин час.
— Какво да правим господин Луи?
— Тихичко, без да губим нито минута, да разбудим нашите приятели. Постарайте се да не вдигате шум; за нас най-важното е негодниците, които са там, да не разберат, че се готвим да ги посрещнем с оръжие в ръка.
Сан Армандо отиде да изпълни нареждането на водача си. Той обиколи от един пеон на друг и след няколко минути всички вече бяха по местата си в окопите.
По заповед на Луи още не бяха събудили дон Гутиерес и дон Мигел.