Измина половин час — цяла вечност. Изведнъж се раздадоха няколко изстрела, а след това пак настъпи мъртва тишина.
— Те са го убили! — извика дон Мигел. — О, аз ще отмъстя за него!
И под влиянието на гнева младият човек за няколко минути успя да организира защитата и въодушеви малобройните защитници на бивака, видимо силно изплашени от неочакваното нападение на червенокожите.
Индианците съвсем не мислеха да се отказват от намерението да завладеят лагера и сега действуваха по строго обмислен план, твърдо решени да успеят този път. От лагера добре се виждаше как индианците кършат клони от дърветата, макар испанците да не разбираха, за какво правят това.
— Почакайте малко, сеньор — каза Марсо на дон Мигел, — и ще узнаете, ще видите със собствените си очи. От тези клони те ще направят големи купчини вместо щитове за защита от нашите куршуми и ще започнат да се приближават към лагера, а после, като стигнат до окопа, ще ги запалят и ще ги хвърлят в лагера…
— Боже мой! Защо дон Луис в такъв случай ни напусна? — проговори дон Мигел.
— Потърпете малко, сеньор — повтори канадецът своя любим израз. — Господин Луи си е съставил съвсем друга представа за тези индианци.
— Каква представа? — запита дон Гутиерес.
— Е — продължи канадецът насмешливо, — на него му се струва, че тези червенокожи съвсем не са червенокожи, а също такива бели, както сме и ние с вас.
— Нима? — изтръгна се възклицание у испанците.
— Това се случва, и то доста често. Според мене няма нищо чудно, ако и сега бъде същото… За мене е подозрително, че индианците ни нападат нощем. Червенокожите обичат да спят и се сражават само при светлината на слънцето.
Тези разсъждения на канадеца не можеха, разбира се, да успокоят дон Гутиерес и неговия племенник, но те замълчаха и с това прекратиха разговорите.
— Пригответе се! — извика изведнъж ловецът. — Или много се лъжа, или върху нас отново ще бъде извършено нападение.
— По места! — извика дон Мигел.
Всички се хвърлиха към окопа с твърдото намерение по-скоро да бъдат убити, отколкото живи да попаднат в плен на индианците.
Канадецът не бе излъгал: червенокожите се приближаваха към окопа, но този път вървяха бавно, в строг ред, укривайки се старателно зад огромните клони, които държаха пред себе си.
Те се придвижваха скупчени по няколко души по такъв начин, че зад тях можеха да се укрият другите индианци, които непрекъснато стреляха към лагера.
По заповед на дон Мигел пеоните; прикрити зад фургоните и дънерите на дърветата, още не бяха отговорили с нито един изстрел на неприятелския огън.
Неприятелите, макар и бавно, се приближаваха до окопа и скоро щяха да се намерят на върха на хълма.
Така изминаха няколко минути, в продължение на които двете страни замлъкнаха и се готвеха за последната борба.
Изведнъж индианците хвърлиха защитаващите ги клони и се затичаха към окопа, издавайки страшни викове.
Започна се ръкопашен бой; от едната и от другата страна на земята падаха ранени и убити.
Боят продължи доста дълго, без да се забележи надмощие нито от едната, нито от другата страна; индианците, сражаващи се на открито, понасяха много по-големи загуби; пеоните се защитаваха с непобедима енергия, създавайки си оръжие от всичко, каквото им попаднеше подръка.
Дон Гутиерес бе ранен с куршум в ръката, но продължаваше да се сражава. Дон Мигел се носеше като вихър из бивака — той биваше навсякъде по едно и също време, подбуждайки едни, бранейки други и безпощадно избивайки враговете, изпречили му се на пътя.
Лагерът гореше — индианците хвърляха запалените клони върху фургоните, които веднага пламваха.
Изведнъж дон Мигел падна от куршум, който бе прострелял гърдите му.
Пеоните, като видяха водача си на земята, убит или ранен, в ужас се отдръпнаха назад… Още миг, всичко щеше да бъде загубено.
Но тук на сцената се появи доня Сакрамента, която с вик на отчаяние, като ранена лъвица, се хвърли сред сражаващите се.
— Подли страхливци! — извика тя. — Вие искате да бягате! Значи една жена ще трябва да ви покаже как се изпълнява дългът.
След това, повдигайки от земята мачете, което бе изхвърлено от дон Мигел при падането му, тя се спусна към окопа, върху който се изкачваха вече червенокожите. Кратката й реч, мъжественият й пример наелектризираха пеоните и те полетяха след младото момиче и отблъснаха враговете, които и този път не успяха да удържат победа.
В тази минута начело на диваците се появиха двама души, облечени по европейски, които досега, изглежда, бяха наблюдавали отзад.