Тия двама бяха дон Рамон и дон Ремиго.
— Напред! Напред! — ревеше дон Ремиго. — Заловете само момичетата… По хиляда унции злато за всяка от тях!
След това започна ужасна схватка, още по-ужасна, защото от нея зависеше целият успех на атаката.
Пеоните и останалите живи канадци се събраха около младите момичета, за да ги защитават с телата си. Всички тия хора благородно жертваха себе си само за да спасят двете нещастни момичета.
Въпреки героичната съпротива на останалите живи защитници скоро щеше да настъпи момент, когато те щяха да бъдат удавени от многобройните врагове и да загинат със съзнанието, че тяхната саможертва не е постигнала целта си.
Паднали на колене до своя ранен баща, заобиколени от своите последни защитници, младите момичета без страх очакваха смъртта, която щеше да ги избави от позорния плен.
Изведнъж се разнесе ужасен вик и в същия миг блеснаха хиляди мълнии!.. Вятърът на смъртта се понесе над нападателите, чиито редове се олюляха като снопове, подрязани със сърп, и след това тълпа демони се изкачи на хълма, размахвайки всевъзможни оръжия. Начело на тях защитниците на лагера видяха Луи Морен, който, размахвайки пушката си като тояга, безпощадно избиваше попадналите на пътя му врагове и си пробиваше по този начин кървава бразда към онова място, където се намираха момичетата.
— По-смело! — викаше той с цялата сила на своите гърди. — По-смело! Аз съм тук!
Нападателите, изплашени от внезапното появяване на враговете, чието пристигане те не очакваха, отстъпиха в безредие до склона на хълма, където продължаваха още да се сражават като смъртно ранени птици.
— Тук! Тук! — извика дон Мигел, повдигайки се на едно коляно. — Луи, спасете моите братовчедки, спасете вуйчо!
— Аз съм тук! — отговори ловецът. — Аз съм тук!
Всичко, което се случи, ще стане напълно ясно само ако се вземе предвид какъв човек беше Луи Морен. За него бе достатъчен само един поглед, за да се убеди, че ги нападаха не истински червенокожи, а преправени на индианци мексиканци, бандити от най-долно качество. Той без особен труд си проби път и забърза към лагера на команчите, които под водачеството на Опосум и другите вождове бяха тръгнали да му се притекат на помощ.
Освен приятелството, което изпитваха към ловеца, команчите се чувствуваха и дълбоко оскърбени, че салтеадорите се бяха преоблекли във военния костюм на тяхното племе, за да извършват грабежи и убийства, имайки възможност да хвърлят вината на червенокожите. Индианците решиха заслужено да накажат бандитите за това.
Битката продължаваше. Знаейки, че не могат да очакват никаква пощада от Червените бизони, бандитите се защитаваха с отчаяна ярост. Но те правеха това не за да спасят живота си — те знаеха, че тяхната участ е решена, — а за да ги убият и по този начин да избегнат мъченията, на които щяха да ги подложат неумолимите победители, ако живи попаднат в ръцете им.
Забелязвайки Луи Морен, дон Рамон нададе рев като тигър. Французинът се бе явил да му отнеме жертвата, която той вече считаше за своя. Дон Ремиго и двама бандити, стоящи до него, се присъединиха и четиримата заедно се нахвърлиха върху французина, смятайки да свършат с този ненавистен враг.
Но Опосум навреме забеляза опасността, на която се излагаше неговият приятел, и побърза да му се притече на помощ заедно с най-отбраните си воини.
Луи Морен с пушка в ръка смело очакваше приближаването на враговете.
— Е? — каза той подигравателно. — Ние пак се срещнахме, дон Рамон! Надявам се, че това ще бъде вече последната ни среща.
— И аз също се надявам на това, проклети французино! — извика мексиканецът с треперещ от гняв глас. — Умри, негоднико! — добави той, стреляйки в Луи Морен с пистолета си.
Французинът направи скок встрани, уби с приклада си един от бандитите, който падна като бик в скотобойна, а след това разби черепа и на втория злодей.
По този начин Луи Морен имаше пред себе си вече само двама противници.
— Оставете тези негодници на мене! — извика той на Опосум. — По-добре идете при ония, дето са още живи.
При тия думи той захвърли пушката си като съвършено безполезна вече вещ и държейки в едната ръка дългата си шпага, а в другата револвер, смело нападна стоящите пред него двама мексиканци.
В това време дон Мигел, без да обръща внимание на сериозната си рана, зърна съюзниците, които бе довел неговият приятел и поддържан от опияняващата треска на битката, се повдигна, опря се на взетата от земята шпага и полека се домъкна до мястото, където в тази минута се водеше двубоят на смъртта. Тук дон Мигел не бе вече в състояние да овладее яростта си и политайки към дон Ремиго, го прониза с шпагата.