Мексиканецът с вик на ярост улови врага си през кръста и се търкулна с него на земята, където, преплетени един в друг като две змии, двамата започнаха да се душат.
Мъчно беше да се предвиди какъв би бил изходът от тази страшна борба, ако не бе се намесил Опосум. Той улови дон Ремиго за косата, извърна със сила главата му назад и заби ножа си в гърлото му.
Мексиканецът направи ужасен скок и рухна на земята. Той бе мъртъв.
Що се отнася до дон Рамон, неговата участ бе още по-ужасна: Луи Морен го бе обезоръжил и въпреки енергичната съпротива, успя да го хване и вземе в плен.
Битката свърши.
От целия отряд бандити, нападнали лагера, жив бе останал само един — дон Рамон.
С обичайното си великодушие дон Луи Морен поиска да пощади живота му, но Опосум се възпротиви.
— Отровните змии трябва да се убиват — каза той. — Този човек е змия и той ще умре… Той принадлежи на Червените бизони; воините команчи ще го привържат към стълба на мъченията.
Французинът се опита да накара неумолимия главатар да разбере, че даже и към най-заклетите си врагове трябва да се отнасяме милосърдно, но Опосум не искаше нищо повече да слуша и заповяда на индианците да отведат дон Рамон.
Същата вечер негодникът беше привързан към стълба на мъченията. Неговото наказание бе ужасно. Той викаше смъртта цели седем дълги часа, преди тя да сложи край на страданията му.
Пътниците, чиято численост бе намаляла, бяха повече или по-малко ранени и не можеха да продължат пътуването. Принудиха се да приемат предложението на Червените бизони да си починат при тях и да възобновят силите си.
Единствен французинът сякаш не знаеше ни умора, ни почивка. Като съпроводи групата до лагера на команчите, той самият, при все че бе изпратил вече Мечето в асиендата Агуас Фрескас, веднага се сбогува с всички и замина да ускори пристигането на подкрепата, фургоните и каретите — всичко това беше крайно необходимо предвид бедствието, сполетяло кервана.
Неговото отсъствие обаче продължи само един ден. Той срещна Мечето на няколко мили от лагера начело на един многочислен отряд пеони, които бяха взели със себе си всичко, каквото беше нужно за нещастните пътници.
Състоянието на младите момичета внушаваше сериозно безпокойство. Вследствие на силните вълнения, преживени от тях в борбата с опасностите, на които така дълго бяха подхвърлени, особено по време на последната битка, те заболяха от нервно разстройство. Болестта се изразяваше в силна отпадналост и симптомите ставаха от ден на ден все по-тревожни.
Но пристигането на помощта и заедно с това съобщението, че всичко е готово за продължаване на пътуването и че вече не ги заплашва никаква опасност, се оказаха най-доброто лекарство и момичетата започнаха бързо да се възстановяват.
Команчите пожелаха да придружат гостите си до най-крайните граници на прерията. Те ги напуснаха едва тогава, когато керванът вече наближаваше асиендата.
След две седмици дон Гутиерес, дъщерите му, неговият шурей и племенникът му с напълно заздравяла рана вече се качваха на готовия за отплаване към Европа френски кораб, нает от дон Мигел, който вече цели два месеца ги очакваше в пристанището Геймас.
На брега Луи Морен се сбогува със своите приятели.
Последните настоятелно го уговаряха да тръгне заедно с тях за Европа, обаче французинът не искаше и да чуе за това.
— Но какво ще правите тук? — запита го дон Мигел.
— Ще се върна в пустинята — отговори французинът. — Само там, лице в лице с великите Божии творения човек живее напълно свободен и става по-добър.
Каква велика и необятна истина!
Природата!
Божията мощ!
Луи Морен, надарен с дълбоки умствени заложби, обхващаше с най-голяма точност великите тайни на Твореца. Животът на цивилизования свят с всичките съблазни и разкоши, даващи на обикновения човек желаните радости и удобства, му бе познат добре. Ала този живот се движеше рамо до рамо с безбройните подлости, коварства и безчестия, продукт на същата тази цивилизация.
А тук, в необятните прерии и джунгли, сред непокварените още Божии създания човек се чувствува обграден от истинска чистота наред с неописуемата жестокост и отмъщение на хищните зверове и дивите племена. Но тези жестокост и отмъщение, ръководени от неписаните закони на света, крият в дълбочината си истинската чистота на душата. Отмъщението на цивилизования човек е вулгарно и гнусно, докато отмъщението на хищника е искрено, непресторено, без умисъл да напакости някому безпричинно. Човекоядецът е по-жесток от цивилизования месояд, но затова пък жестокостта на цивилизования човек е по-низка и подла.