— Бедният дон Мигел — натъжено вметна Хесусита, — навярно важни дела са му попречили и не е негова вината.
— Сеньорити — каза дон Мигел, като им се поклони почтително, — готов съм безропотно да приема вашата присъда, но ми позволете да се надявам, че първо ще изслушате моите оправдания.
— О, не! В никакъв случай не му позволявайте това — каза шеговито дон Гутиерес. — Той така умело ще се защити, че непременно ще го оправдаете.
— Много сте жесток към мен, вуйчо — отвърна младият човек, като се усмихна. — Осланям се само на безпристрастната справедливост на своите братовчедки и спокойно предавам съдбата си в ръцете им.
— Не разчитайте много, братовчеде, че вашите комплименти ще ни направят по-снизходителни. Предупреждавам ви, ще бъдем строги — заплаши го с пръст Сакрамента.
— Аз ще ви защитавам — намеси се Хесусита.
— Ах, сестричке, нима ще ме изоставиш? Няма да се справя сама.
— Трябва да ми простите, братовчедки. Колкото и голяма да е вината ми, моето почитание и възхищение пред вас многократно я надвишават.
— Е, да — проговори Сакрамента усмихната, — ето че съм обезоръжена още в началото. Мълчете, сеньор, не искам да ви слушам. Аз съм много сърдита.
— Помогнете ми, вуйчо. Нима не виждате, че съм изпаднал в немилост?
— Не, не, оправяйте се сам както можете, това не ме засяга.
— Тогава, братовчеде, аз няма да ви изоставя — каза Хесусита, — още повече че сестра ми гори от желание да ви прости.
— Истина ли е това? — извика младият човек, неволно издавайки радостта си.
Сакрамента му хвърли загадъчен поглед и като се изчерви, наведе глава и каза с едва доловим трепет в гласа:
— Това беше само шега. Знаете, братовчеде, колко сме щастливи да ви видим.
— Благодаря ви, братовчедке! — каза развълнуван младият човек. — Не можете да си представите колко се радвам да чуя тези думи от вас!
— Ее! — рече дон Гутиерес. — Щом мирът е вече сключен, нямаме работа повече тук… Нека сеньоритите продължат своите занимания, а ние да отидем да поговорим за нашите работи… Ще има достатъчно време за бърборене.
На младите им се искаше още да си поговорят, но трябваше да се подчинят. Девойките се заловиха с ръкоделието си, а дон Мигел им се поклони почтително и последва дон Гутиерес.
Влязоха в работния кабинет на дон Гутиерес с изглед към градината. Старият човек се отпусна в креслото люлка и посочи подобно на дон Мигел. Предложи му да се освежи с лимонада или тераче, поставена върху масата. После подхвана със съвсем различен от досегашния тон:
— Е, племеннико, какви новини ми носите? Знаете колко необходимо е да се предприеме нещо… Какво направихте?
— Както вече ви казах, драги вуйчо, пристигнах едва тази сутрин и ми бе невъзможно да събера сведения за това, което става тук… — Младият човек взе от масата цигара и я запали.
— Работите вървят все по-зле — прекъсна го дон Гутиерес. — Сега вече никой не може да се чувствува в безопасност. Всички ние сме в ръцете на бандитите, които искат пари по повод и без повод… Честта и животът на нашите семейства са застрашени. Най-тежко е положението на испанците, дошли от Европа. Повечето от нас са трудолюбиви и следователно богати. Това кара негодниците, които управляват във Вера Крус, да насъскват срещу нас населението на страната. Въоръжават враговете ни. Епитетът гачупинес[2] е най-нежният от всички, с които ни удостояват. Не се задоволяват само да ни грабят и разоряват! Не, те почнаха и да ни избиват посред бял ден пред очите на възторжената тълпа. Складовете и магазините ми във Вера Крус са разграбени и разрушени, асиендата в Серо Прието е изгорена до основи… Живея в постоянен страх и очаквам всяка минута да ме арестуват и разстрелят без повод и без съд. Ето в какво време живеем сега, племеннико. Как ви се струва?
— Картината, която ми обрисувахте, е ужасна, вуйчо!
— При това ви разказах само малка част от беззаконията, които се вършат, повярвайте ми.
— За нещастие, вуйчо, не по-добро е положението и в централните провинции. Само щатите край Тихия океан поради отдалечеността си се радват на относително спокойствие. Въпреки усилията на президента Мирамон да обуздае хидрата на анархията, Орисаба, Пуебла и даже Мексико пъшкат под гнета на междуособиците. Всички издънки на обществото като пяна изплаваха на повърхността. Това е война на диваци, борба на варварството с цивилизацията. Ако така продължи, ще погине и последната искра, осветяваща тази нещастна страна. Навсякъде се говори само за грабежи и убийства и никой не се учудва на това. Представителите на чуждестранните държави не са в състояние да защитят от насилията живеещите в Мексико чужди поданици, а испанският посланик, който е в Мексико едва от няколко дни, вече е изпаднал в отчаяние…