Отмъщението на Калиостро

— Никакви.

Инспекторът млъкна, после се изпусна и каза разсеяно:

— И все пак… Аз успях да установя един много интересен факт.

— Какъв?

— Индивидът, който е бил нападнат през нощта, вечерта е влизал в тази градина.

— Какво казвате? В тази градина?

— Точно в нея.

— Но как?

— Промъкнал се, използвайки влизането на господин Фелисиен-Шарл, когато той след убийството на госпожица Елизабет е искал да види сестра й Ролан.

— А после?

— После се слял с тълпата, привлечена от гърмежа и нахълтала по всички възможни начини, преди още да бъде въдворен ред.

— Сигурен ли сте?

— Лицата, които разпитах в клиниката, потвърдиха това.

— Може би — каза следователят на Фелисиен-Шарл — някаква случайност го е довела заедно с вас?

— Нищо не съм забелязал — каза Фелисиен.

— Нищо ли не сте забелязали? — подхвана Русо.

— Нищо.

— Странно. Видели са ви да говорите с него.

— Възможно е — каза младежът без стеснение. — Аз говорих с тези, които бяха там: полицаи, любопитни.

— И не забелязахте ли едно голямо момче с вид на художник, с широка връзка на бели точки?

— Не… Или може би да… Не знам… Бях тъй разтревожен.

Последва мълчание. После инспектор Русо продължи:

— Вие обитавате малкия павилион в имението на господин д’Аверни, който е тук.

— Да.

— Познавате ли градинаря?

— Сигурно.

— Е, добре. Тоя градинар разправя, че вчера, в момента на изстрела, вие сте били седнали вън…

— Наистина.

— И че сте били с някакъв господин, който бил идвал вече два-три пъти при вас. А той именно е нашият човек. Преди няколко минути градинарят го позна в клиниката.

Фелисиен се изчерви, обърса чело, подвоуми се и най-сетне отговори:

— Не знаех, че става дума за него. Повтарям, че бях толкова смутен, че не бих могъл да кажа дали е дошъл с мен в „Клематитите“, нито пък дали вчера е бил в тълпата около мен.

— Името на вашия приятел?

— Не ми е приятел.

— Не е важно! Името му?

— Симон Лориан. Дойде при мен един ден, когато рисувах край голямото езеро. Каза ми, че и той бил художник, но в момента не знаел къде да пласира произведенията си, и че търсел работа. После искаше да бъде представен на господин д’Аверни и аз му обещах.

— Често ли го виждахте?

— Четири-пет пъти.

— Адресът му?

— Живее в Париж. Нищо повече не зная.

Младежът бе станал пак така смел, та следователят промълви:

— Всичко това е много възможно. Но Русо не се поддаваше.

— Значи вчера го видяхте?

— Да. До павилиона, в който живея. Тогава мислех, че господин д’Аверни ще се завърне и ще му представя Симон Лориан.

— А после? След като наредих да опразнят градината?

— Повече не го видях.

— Въпреки това той е продължил да скита край къщите около езерцето. Обядвал е в едно съседно ресторантче и снощи пак са го видели тук наоколо. Криел се в мрака.

— Нищо не знам.

— Вие какво правихте през това време?

— Вечерях в моя павилион и бях обслужван както винаги от слугата на господин д’Аверни.

— После?

— После четох и си легнах.

— В колко часа?

— Към единадесет.

— И не сте излизали отново?

— Не.

— Сигурен ли сте?

— Сигурен.

Инспектор Русо се обърна към една група от четирима души, които вече беше разпитвал. Едно от лицата, възрастен господин, се приближи.

Русо му каза:

— Вие живеете в една от съседните вили?

— Да, зад зеленчуковата градина, до господин Филип Гаварел.

— Покрай тази вила минава път, по който всеки може да стигне до езерото?

— Да.

— Вие ли казахте прочее, че три четвърти час след полунощ сте видели някого да гребе по езерото и да слиза точно по тоя път? Този човек доближил лодката до вашето имение и я завързал за обикновена греда. Вие сте познали излетника, нали?

— Да. Облаците се разкъсаха и луната освети лицето му. Тогава той се спусна към тъмното. Беше господин Фелисиен-Шарл. Доста време стоя на пътеката.

— После?

— После не зная. Легнах си и заспах.

— Вие твърдите, че това е бил господин Фелисиен-Шарл, присъстващ тук?

— Мисля, че мога да говоря, без да се смята, че лъжа.

Инспектор Русо каза на Фелисиен:

— Следователно вие сте прекарали нощта навън, а не в леглото си.

Фелисиен отговори твърдо:

— Не съм напускал стаята си.

— Ако не сте напускали стаята си, как са могли да видят, че слизате от лодката и стоите в задънена уличка, от която после господин Елмас е забелязал, че го следи нападателят му?

— Не съм напускал стаята си — повтори Фелисиен.

Господин Руслен мълчеше малко смутен от това, че бе обядвал на една маса с този момък, който толкова несръчно се защитаваше. Погледна Раул д’Аверни, който слушаше, без да каже нито думица, следейки Фелисиен.