В отговор Раул веднага се намеси:
— Господин инспектор, докато чакаме проверката да потвърди всички тия басни и да установи истинското им значение, мога ли да зная докъде искате да изведете мисълта си по отношение на господин Фелисиен-Шарл?
Русо отвърна:
— Нямам друга цел, освен да събера всички подробности около истината.
— Господин инспектор, тия подробности се събират съобразно главната мисъл за истината, която човек предугажда.
— Нямам никаква мисъл.
— Как нямате? В случая от вашия разпит би следвало: първо, че се интересувате главно от втората драма или от кражбата на банкнотите и двете нощни нападения. Второ, че тази нощ, през времето, когато е бил навън, Фелисиен си е послужил с лодката, за да се промъкне в „Оранжерията“ да търси торбичката от сиво платно, съдържаща банкнотите. И че към един часа, скрит в тъмнината, той е последвал годеника на жертвата, господин Жером Елмас, за да го нападне Бог знае по какви съображения. Явно в дъното на душата си вие си задавате въпроса, дали той не е нападателят на другия ранен, Симон Лориан.
— Никакъв въпрос не си задавам, господине — сухо каза Русо. — Не съм свикнал да бъда разпитван.
— Позволявам си само да забележа — продължи Раул д’Аверни, — че вашите подозрения, изглежда, сближават Фелисиен-Шарл и Симон Лориан. В такъв случай, ако те бяха в споразумение, как може Фелисиен-Шарл едновременно да е съучастник и нападател на Симон Лориан? Русо не отговори. Раул повдигна рамене.
— Такива догадки са несъвместими.
Ала мълчанието на инспектора сложи край на тази сцена.
Права на терасата, много красива в траурното си облекло, Ролан слушаше. Тя хвана ръката на чичо си. Те отидоха в клиниката при Жером Елмас.
Раул не настоя. След малко каза на Фелисиен:
— Да си вървим.
И се сбогува със следователя.
По пътя беше мрачен. Когато стигнаха вилата, той заведе младия човек в малкия работен кабинет, чиито прозорци гледаха към едно кътче от градината, заградено с плет.
Накара го да седне и му каза:
— Никога не сте ме питали защо ви писах да дойдете при мен.
— Не посмях, господине.
— Следователно не знаете защо ви предложих да ремонтирате вилата и да живеете в нея?
— Не.
— Не сте ли любопитен?
— Боя се да не бъда нахален. Вие не ме разпитвахте.
— Как не! Разпитвах ви за вашето минало. Казахте ми, че родителите ви отдавна са умрели и че животът ви е труден. Но аз от деликатност нямах желание да ви откривам нещо, което ви засяга, и не настоях. Оттогава не сме говорили, а това значи, че не ви познавам. Днес…
След кратко мълчание, като се поколеба, изведнъж заключи:
— Днес изглежда, че сте замесен в лоша работа или най-малкото ви е трудно да обясните ролята, която сте играли, може би без сам да знаете. Искате ли нещо да ми изповядате, без да премълчите каквото и да било?
Фелисиен обясни:
— Господине, вие не знаете колко съм ви признателен за всичко, което направихте за мен. Но нямам за какво да се изповядам.
— Не е ли прибързан отговорът ви? — настоя Раул. — На вашата възраст и в обстоятелствата, в които се намирате, човек трябва да знае сам да се спасява. Ако в нещо сте виновен, толкова по-зле за вас. Ако сте невинен, животът ще ви защити. Фелисиен стана и се приближи до Раул д’Аверни.
— Вие как мислите, господине?
Раул го погледна. Очите на младежа примигваха, на лицето му липсваше откровеност. Той каза:
— Не знам…
Погребението на Елизабет Гаварел се състоя на другия ден. Ролан вървя твърдо до гробищата и не отвърна очи от зеещия гроб.
Тя простря ръка върху ковчега и мълвеше думи, нечути от никого, думи, чрез които навярно изразяваше своята скръб по сестра си и цялото си отчаяние. Вричаше се да остане вярна на спомена за нея.
Завърна се облегната на ръката на чичо си. Той дълго разговаря с господин Руслен. Колкото и да бе отпаднал, не отстъпи от своето.
— Нито една банкнота, господин съдия, само писма и ценни книжа. Давам пълномощия на полицията да сложи ръка на платнената сива торбичка. И така ще напиша в моята тъжба до съда, преди да замина на юг.
Раул д’Аверни се разходи около езерцето, после седна на един плетен стол и довърши четенето на сутрешните вестници.
Един от тях, осведомен от смел и ловък репортер, скрил се вечерта кой знае къде, бе успял да научи подробности по вълнуващия разпит на Фелисиен-Шарл от Русо.
— Иди, че работи при такива условия! — изръмжа от яд д’Аверни.
Той се запъти към къщи и видя, че Фелисиен работи. Влезе, премина по коридора и отиде в малката стаичка, където обичаше да размишлява и да мечтае. Там го чакаше една жена без шапка, облечена в скромна рокля, с червено шалче около врата. Непознатата стоеше права, показвайки великолепното си лице, по което се сменяха най-разнообразни състояния — и скръб, и безпомощност, и яд, и враждебност…