— А, и вие ли! И вие като другите! Жена… Отървават се от нея, като я сграбчват… Като уличница… Дявол го взел, някакво си нищожество Люпен — и той си представя, че му е позволено! Всички жени му принадлежат… Ах, комедиант такъв, само ако бяхте се допрели до устните ми, бих ви убила като куче.
Раул бе отчаяно раздразнен.
— Стига глупости! Вие не сте дошли нито да ме предавате, нито да ме убивате, нали? Говорете, дявол го взел! Какво искате? Но говорете най-после!
Той хвана двете й ръце и държейки я срещу себе си, произнесе дума по дума с треперещ глас:
— Аз не съм замесен с нищо в тази афера… Не съм ударил Симон Лориан… Кълна ви се, че не съм. Говорете… Какво искате?
— Избавянето на Симон — прошепна тя, като се овладя.
— Съгласен съм. Щом се пооправи, ще направя така, че да изчезне. Не се страхувайте. Но ще отиде в затвора.
Тя изтръпна.
— В затвора!… Но той нищо не е сторил, за да отиде в затвора. Той е честен човек. За неговото избавление само аз мога да съдействам. Само аз мога да го спася, като се грижа за него.
— Тогава?
— Тогава искам да бъда приета в клиниката и да не го оставям, денонощно да бдя над него. Бях милосърдна сестра в продължение на четири години. Никой освен мен не може да го гледа. Но трябва да стане днес… Веднага. Той вдигна рамене.
— Защо не ми казахте още отначало, вместо да си губите времето в обвинения без причини?…
— Значи прието? — каза тя сухо.
— Да.
— Веднага, нали? Той помисли и обеща:
— Да, ще говоря с директора на клиниката. Той няма да откаже. Ще уредя така, че да не може да ми откаже, и ще го попитам за тайната. Само трябва да ме оставите да действам свободно. Името ви?
— Фаустин… Фаустин Кортин.
— В клиниката ще кажете друго име. И нито дума за отношенията ви със Симон Лориан.
Още не й се вярваше.
— А ако ни издадете?
— Бягайте! — каза нетърпеливо, блъскайки я към малката градина.
Оградата беше в съседство с гаража, а шофьорът го нямаше там. Раул отвори вратата на една кола и заповяда:
— Махнете червеното шалче, за да не ви забележат. И се качете.
Тя се качи.
Той излезе от друг изход и се отправи към Сена, като мина през градчето Пек. Автомобилът бързо се изкачи по склона.
— Къде отиваме? — попита тя. — Ако това е клопка, толкова по-зле за вас!
Не й отговори. Спря в Сен Жермен пред един от големите магазини за готови дрехи и купи блуза и покривало за глава за медицинска сестра. След час тя постъпи като сестра в клиниката и я натовариха специално да се грижи за ранения. Симон Лориан, изгарящ от треска, отпаднал от раната си, не я позна.
Бледа, с опънати мускули на лицето, владееща се напълно, тя слушаше наставленията, които й даваха, и прошепна:
— Ще те спася, мили… Ще те спася…
След като излезе от клиниката, Раул срещна Ролан Гаварел, която току-що бе занесла в стаята на Жером Елмас цветя, откъснати от гроба на покойната. Той плака заедно с младото момиче. Здравето му се подобряваше. Температурата беше спаднала. На другия ден трябваше да го разпитват.
Тя тръгна с Раул. Той попита:
— Размислихте ли?…
— Само за това мисля. Искам да зная кой ме поддържа.
— А за преди?
— За преди — нищо. Търся в спомените си. Търся и в спомените на Елизабет. Нищо.
Когато стигнаха в „Клематитите“, тя му показа дневника на сестра си. В продължение на месеци в него бе изразявано постепенното и бавно проникване на лъчиста любов, понякога смесвана с меланхолията на една болна, за да се прояви накрая в пълния си разцвет у оздравялата щастлива годеница.
— Прочетете последната страница! — каза Ролан. — Колко спокойна и безгрижна беше тя! Между тях и близкото им щастие нямаше никаква пречка.
Вън господин Руслен привършваше следствието на местопроизшествието. Той направи знак на Раул да се приближи: „Лошо става за младия Фелисиен.“
— Защо, господин следовател?
— Очертават се улики. Ето последната, предоставена ми от слугата Едуар и от вашия градинар, които се срещнаха тук. Преди петнадесет дни Едуар дошъл да побъбри със своя приятел. Говорили до плета, който дели градината ви от парчето земя, определено за градинарите. Разговорът се въртял около чичото на госпожиците. Едуар сбъркал и започнал да клюкарства по адрес на господин Гаварел:
— Тип, който трупа, трупа!… Цял скъперник! Навремето си е имал истории с държавната хазна. И оттогава зная, че в къщата си крие пари… Ще има да си пати.
Ала след малко видели през плета пламъче, после почувствали миризма на тютюн. Имало хора, които си палели цигари, седейки от другата страна… Фелисиен-Шарл и Симон Лориан.